Катрин Каултър - Измамата

Басик заговори по типичния си бавен и достолепен начин:

— Госпожа Нийдъл го стряска, ваше благородие. Тя има излъчване на вещица с тази сива разрошена коса, през която прозира розовият й череп. Дори си има гърне, което все къкри на огъня. Ако е малко по-голямо, спокойно минава за магьоснически казан. Отварите, които приготвя, са доста по-миризливички от обичайното. А на всичко отгоре си говори сама. Това е твърде изнервящо за по-необразованите от нас, ваше благородие.

— Във всеки случай няма да накърни мъжествеността му — отвърна херцогът. — А това е единственото, което тревожи Джунипър. Що се отнася до госпожа Нийдъл, майка ми смята, че тя е върнала много повече хора към живота, отколкото Господ би успял.

Басик прочисти достопочтеното си гърло и каза:

— Доколкото ми е известно, в момента госпожа Нийдъл възхвалява възстановителната мощ на смес от греяно вино, пикантна френска горчица и щипка пресни водорасли. Не съм сигурен обаче дали се пие, или се маже.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разберем.

Басик каза „Амин“ и хвърли поглед към втория етаж на северното крило. Стори му се, че усеща непоносимата воня от билковата лаборатория. Херцогът се обърна и се заизкачва по извитото каменно стълбище. Дори не дочака икономът да го настигне, за да поеме палтото и ръкавиците му. Без да се обръща назад, продължи по мраморното фоайе. Хесенските му ботуши 15 15 Високи ботуши с пискюли, носени от армията на пруската провинция Хесен, на мода сред благородниците във Великобритания в началото на 19 век. — Б.пр. отекваха силно. Искаше по-скоро да се усамоти. Искаше да размисли и да състави нов план. Този път щеше да включи в него и самия себе си. Ако трябваше примамка, той щеше да стане примамката.

— Ваше благородие! Един момент, ако обичате! Забравих да ви кажа нещо важно!

Черните вежди на херцога се смръщиха. Без да се обръща, той извика:

— Може да почака, Басик. В момента съм в отвратително настроение. Над главата ми е надвиснал градоносен облак. Остави ме на мира! И за известно време дръж далече от мене всички останали.

— Но, ваше благородие, това е нещо, което наистина трябва да знаете!

Херцогът разпозна в гласа на Басик признаците за надвиснала опасност. Ако сега се поддаде, едва ли би могъл да се отърве от него чак до полунощ.

— Остави ме на мира! Ще те извикам, когато поискам да узная важното ти съобщение. Ако си наел две нови прислужници — добре. Увеличавай персонала. Защо пък да не наемем всички работоспособни хора в графството?! — Извърна се леко и махна с ръка, за да отпрати стареца, който бе иконом на замъка Челси още отпреди раждането му. — Никой да не се приближава до библиотеката! Ако наистина се тревожиш за мен, това е единственото, което можеш да сториш в момента, за да ме направиш щастлив.

— Но, ваше благородие…

Неприятно предчувствие прониза сърцето на херцога и той рязко запита:

— С лорд Едмънд всичко наред ли е?

— Разбира се, ваше благородие. Негова светлост прекара следобеда на понито си. А сега е в детската стая и вечеря с Елън.

— Отлично. Не искам да знам повече. Ако госпожа Дент бие миячката на чинии, погрижи се за този проблем сам.

С тези думи херцогът се завъртя на пети, светлокафявото му палто се изви около глезените му и той пое с широки крачки през фоайето, покрай средновековните гоблени, които покриваха като дебели завеси древните каменни стени. Басик остана зад него с непристойно отворена уста, не успял да изрече думите, които толкова го притесняваха. Сините му воднисти очи издаваха силно смущение.

„Стига толкова!“, мислеше си херцогът. Не само че прекара цели два часа с приятеля на баща си, барон Уислекс, който очакваше храбро смъртта, докато синът му потриваше ръце, нетърпелив да наследи фамилната титла, ами и получи тази проклета новина от Дрю Халси, лорд Петигрю!

Изведнъж болка прониза крака му и го закова на място.

Сега пък и камък в ботуша! Седна на един тежък стол в стил „Тюдор“, поставен под портрета на негов далечен предшественик с перука — някакъв пра-прачичо от миналия век — и издърпа ботуша си. Изтърси виновното камъче, разтри ходилото си и, без да си прави труда отново да се обува, стана и тръгна по коридора. Малко по-късно пъхна ботуша под мишница и отвори вратата на библиотеката.

Библиотеката на замъка Челси беше любимото му място. Това мрачно помещение със своята строгост и тайнствени сенки ухаеше винаги на восък и стари книги. Кларъндън хвърли поглед към стените — вградените рафтове се издигаха осем метра нагоре, а тесните прозорци бяха покрити с пищни завеси от светлокафяво кадифе, окачени от баща му преди по-малко от две години. В дълбоката камина приятно гореше огън. Един свещник отблъскваше тъмнината на спускащата се нощ. Както винаги Басик бе предвидил скорошното му завръщане и бе създал всички необходими удобства.