Катрин Каултър: Дивият барон

Маунтвейл Таунхаус, Кавендиш Скуеър

Лондон, април 1811 година

Роухън Карингтън, пети барон Маунтвейл, крещеше на портрета на брат си:

— Ако си направил това, Джордж, и ако вече не беше мъртъв, щях да ти дам да се разбереш! Копеленце такова! Нима наистина си бил способен на подобно нещо?

Усети буца в гърлото си. Брат му беше починал почти преди една година. Не, той не можеше да е сторил това. Джордж беше ученолюбив човек, учен, който не се интересуваше от плътски неща. Младият мъж си спомни как веднъж баща им ги заведе в дома на мадам Трила на „Клайвър стрийт“. При вида на една изключително пищна червенокоса хубавица Джордж пребледня и измина тичешком половината път до Маунтвейл Таунхаус.

След този случай баща им го остави на мира. И брат му се залепи още по-страстно за своите географски карти и учението. Поне Роухън винаги бе мислил така.

— Не — промълви младият мъж, този път с тих и дълбок глас, все така вперил поглед в портрета насреща си, рисуван, когато Джордж бе на осемнайсет години. — Не вярвам на това проклето писмо. Сигурно някой младок е използвал името ти, нали? Нима наистина си стигнал дотам, че да насилиш една млада дама? По дяволите, знаеш ли изобщо какво означава „насилвам“? Какво иска от мен този човек, който се представя за неин баща? Глупав въпрос. Пари, разбира се. Дявол да те вземе, Джордж… по-скоро дявол да вземе онзи, който го е направил и се е представил за теб.

Портретът не отговори.

Последният Карингтън, обезчестил млада жена и понесъл заслужените последствия във вид на брачни окови, бе прадядо им, прочутият Лутър Моран Карингтън. Ако се вярваше на дядо им, старият Лутър само щеше да поклати глава и да измърмори, че вдигнал полите на Кора само един-единствен път, а на нея никак не й било зле, като й го начукал. Продължил да й го начуква още четиринайсет пъти и осем от децата им достигнали зрелост.

Роухън дръпна въженцето на звънеца зад безупречно подреденото махагоново бюро. Секретарят му, Пулвър, трябва да бе стоял зад вратата, притиснал буза в дървената й повърхност, защото влезе в библиотеката само след секунда, без да е ни най-малко задъхан. Имаше блед, измъчен и потиснат вид и както казваше приятелят му Дейвид Плъми, заслугата за това беше на младия Карингтън. „Така ти се пада, щом се трепеш като роб за Дивия барон. Виж само в какви нецивилизовани часове те кара да работиш и то като вол. Нещо повече, спи с повече жени от теб, а всички изглежда го обичат заради това, така както обичат и майка му и баща му. Той е един донжуан. Не е справедливо, дявол да го вземе. Колкото до теб, Пулвър, напълно заслужаваш да изглеждаш така, сякаш всеки момент ще предадеш Богу дух.“

В такива случаи секретарят поклащаше мрачно глава; истината бе, че всъщност се забавляваше безкрайно. Работата при барон Маунтвейл му даваше определено предимство. Дори бе нападнат от няколко дами, които се опитваха да го подкупят, за да им осигури достъп до спалнята на неговия работодател.

Пулвър спря пред Маунтвейл, очевидно ядосан и с разчорлени руси коси. Беше му любопитно да разбере какво бе оказало такъв ефект върху неговия господар. Не се случваше често да го чуе да си говори сам.

— Пулвър, повикай веднага моя адвокат, Симингтън. Не, почакай.

Баронът вдигна поглед към портрета на майка си, който висеше до този на брат му над камината. Беше рисуван, когато е била на двайсет и пет години — почти неговата настояща възраст. Тази жена очевидно е била възхитителна на младини, и дори сега, на четирийсет и петгодишна възраст, бе невероятна. В младостта си бе била по-бурна от ураган, и Роухън очевидно приличаше на нея, както и на гордия си татко, разбира се. Бяха му казвали, че е благословен с тяхната дива, необуздана кръв и бурна природа.

— Не — повтори младият мъж, като насочи отново вниманието си към настоящия проблем. — Сам ще се погрижа за това. Цялата работа е много странна и не вярвам нито дума. Освен това, щом няма незаконно дете, как може да се докаже прелюбодейството му? Изобщо не се споменава за незаконно дете. Със сигурност в проклетото писмо щеше да стане дума за него, ако имаше такова нещо, какво ще кажеш? Така е, трябва сам да свърша тази работа. Не искам, но трябва да го направя, дявол да го вземе. Ще отсъствам три дни, не повече.

— Но, милорд — възкликна почти отчаяно Пулвър, — оставете да свърша нещо и аз. Много сте развълнуван. На ръкава ви дори се е образувала гънка. Вратовръзката ви се е изкривила. Косата ви има нужда от сресване. Камериерът ви няма да остане доволен. Може би не сте в състояние да разсъждавате трезво.