Катрин Каултър - Дивият барон

Баронът размаха писмото в лицето на секретаря.

— Разсъждавам достатъчно трезво за да знам, че ще пусна един куршум в мозъка на този пъзльо. Проклет лъжец… той или някой друг.

— А! — зяпна Пулвър.

Очевидно някоя жена бе успяла да го хване натясно. Дали не беше някоя бивша любовница, с която не желаеше да се среща повече? Пари ли искаше от него?

— Много ме бива в преговорите — отвърна с привидна скромност секретарят; пред барона не смееше да помръдне. — Мога да се оправя почти с всеки изнудвач в Лондон. А онези, които не са от Лондон, ги смазвам само за минутка.

Едва сега Маунтвейл обърна внимание на думите му.

— Преговори ли? — повтори разсеяно той. — О, сигурно си мислиш, че става дума за Мелинда Корутърс. Тя никак не беше лесна, нали? А ти се справи блестящо. Успя да я убедиш, че е объркала пътя, тъй като аз наистина дори не бях чувал за нея. Е, случаят не е същият. Ще се заема лично с него, дължа го на брат си. Отказвай всички покани за идната седмица. — Спря за момент, намръщи се, вгледа се в изпитото лице на Пулвър. — Все пак трябва да ядеш нещо, човече. Изглеждаш по-слаб даже от вчера. Хората вече си мислят, че ти плащам толкова малко, та не можеш да си позволиш да изядеш дори една ряпа за вечеря. Дори майка ми мисли, че те мъча.

Секретарят не помръдна от мястото си, загледан в барона, който излезе от библиотеката, стиснал в ръка някаква хартия. Очевидно ставаше дума за някаква жена. За някаква жена и за брат му? Ей това пък бе най-странното от всичко. Кой брат? Никой от братята на Роухън не си приличаше с него. Пулвър подреди търпеливо в главата си малкото факти, с които разполагаше. Представяше си завистта върху лицето на Дейвид Плъми, когато чуеше за този нов подвиг.

Маунтвейл влезе в своята спалня и започна да крачи напред-назад, като си мърмореше под носа. Кой от гадните приятели бе използвал името на по-малкия му брат? Личният му камериер, Тинкър, приготвяше багажа му и, въпреки усилията си, не можеше да чуе какво си говори. Не му оставаше друго, освен да се пита какво бе породило лошото настроение на господаря. Това пътуване несъмнено бе свързано с жена. Почти всичките пътувания на барона бяха свързани с жени. Всеки го знаеше. Маунтвейл беше прочут с пътуванията си до разни закътани местенца. Сега обаче като че ли имаше нещо повече от страст и плътско желание. Какво ли можеше да бъде то? Тинкър беше търпелив. Скоро щеше да разбере. Интересно дали Пулвър знаеше нещо повече от него самия.

Роухън се сети за Лили едва когато бе оставил Лондон на петнайсет мили зад гърба си. Въздъхна. Беше забравил да й изпрати съобщение, че тази вечер нямаше да могат да се видят. Ах, имаше да свърши толкова неща. Е, нямаше да отсъства повече от три дни.

Кой, по дяволите, беше този Джон Холуърт от Мълбъри Хаус, Мортън-ин-Марш, градче недалеч от Оксфорд, където Джордж бе живял и учил?

Сузана вдигна лице към небето. Усещането беше прекрасно. Два дни беше валяло непрекъснато и в резултат всички бяха станали раздразнителни, но днес слънцето блестеше така, сякаш сам Господ й го бе изпратил. Потупа лекичко богатата черна пръст край корена на розовия храст. След това се премести до една леха с иберис, нейната гордост, изпратена от братовчед й; той бе говорил с градинаря на градината в Челси и бе научил, че цветето било пренесено от Персия в Англия само преди няколко години. И не само, че бе успял да издейства това за нея, ами й бе дал най-подробна информация за произхода на името му. Докато галеше нежно листенцата на вечнозеленото растение, младата жена се запита дали някога би могла да говори на тази тема с баща си. Вероятно не. Вероятно не би могла да я обсъжда с когото и да било другиго.

Отскубна един особено нахален бурен и, след като се увери, че почвата е достатъчно влажна, се помоли наум слънцето да продължи да грее, тъй като иберисът обичаше много лъчите му.

В този момент чу, че отпред спря някакъв кабриолет. Баща й бе казал, че отива в Шотландия, но тя знаеше, че в действителност ще проиграе на комар и ризата на гърба си в компанията на своите приятели в Блейсток. Въздъхна и се изправи. Дали не беше някой търговец? Не, това не беше възможно. Беше се постарала да изплатят всичко дължимо на търговците, преди да позволи на баща си да напусне Мълбъри Хаус, а той през цялото време бе мърморил под носа си в каква опърничава жена се била превърнала дъщеря му.

Кой можеше да пристигне с двуколка? Заобиколи къщата и видя насреща си пръхтящ великолепен сив жребец. Човекът, който държеше юздите, му говореше нещо и този духовит разговор караше масивното животно да пръхти от време на време. В този момент мъжът вдигна поглед; вероятно очакваше появата на някое от момчетата от конюшнята.