Катрин Каултър: Дивият барон

— Не си спомням точно.

— Не извъртайте. Кажете ми скапаната истина.

— Няма почти нищо за казване. А и това няма да промени нищо.

И младата жена дори намери сили да свие рамене.

Баронът се разгневи, но нямаше намерение да й покаже колко ядосан беше в същност. Значи тя вярваше, че мисията му в живота бе да легне с колкото се може повече жени. Според характерната за семейство Карингтън традиция? В проклетата му „белязана“ кръв? По дяволите, май точно така беше и в този момент тази мисъл му бе противна. Искаше му се да вдигне този диван със смешните египетски крачета и да го запокити през прозореца, само дето нямаше да може да мине през него. Пое си бавно и дълбоко въздух.

— В такъв случай кажете ми нещо повече за Джордж.

— Беше прекалено красив за собственото си добро, също като вас — отвърна тя с безразличие, което не оставяше в думите й и сянка от комплимент. — Беше умен. Но понякога ми се струваше объркан, като че ли желаеше да направи или да бъде нещо по-различно от онова, което представлява и просто не знаеше къде да отиде или какво да стори. Знам, че звучи странно, но често оставяше точно такова впечатление у мен. Беше лоялен по свой начин.

Точно такъв бе Джордж, когото познаваше Роухън. Тихият, ученолюбив Джордж.

— Лоялен по свой начин ли? Какво имате предвид?

— Не изоставяше онези, които му бяха скъпи, онези, към които бе поел някакво задължение.

— Естествено, че не би направил подобно нещо. Не можете ли да говорите малко по-ясно?

— Не. Ще ви кажа също, че пиеше прекалено много. Това страшно ме притесняваше.

— Никога не съм виждал брат си да пие каквото и да било. Джордж, когото описахте, е наистина моят Джордж, с изключение на онзи момент с пиенето. Сигурна ли сте, че това е бил Джордж, а не някой, използвал името му, някой, който прилича и на двама ни?

Сузана се изправи рязко.

— Един момент. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.

Излезе от дневната. Барон Маунтвейл чу леките й стъпки по стълбите. Когато се върна малко по-късно, носеше скицник. Разлисти страниците и след това му го подаде. Приликата с брат му беше поразителна. Тази жена беше великолепна художничка. Лицето от рисунката го гледаше стеснително и замислено, но тя бе уловила и някакъв копнеж. Какъв беше той? Дали не беше добавен от авторката на портрета? Върна й скицника миг преди да си даде сметка, че му се иска да разгледа и другите рисунки в него.

— Това е Джордж.

— Разбира се, че е той.

— Знаете, че е мъртъв, нали?

— Знам, че се е удавил. „Газет“ не даваше подробности. Нямаше как да разбера нищо повече.

— Естествено, че е имало. Трябвало е само да ми пишете, но вие не го направихте. Чудесно, така силно присвихте устни, че устата ви почти изчезна. С неколцина приятели са правили състезание с яхти от Вентнър до Люси Пойнт. Никой не предполагал, че ще се разрази ураганна буря. Връхлетяла ги с чудовищна сила и запратила яхтата на Джордж в скалите, където се разбила. Младежът, който бил с него, оживя. Джордж — не. Така и не откриха тялото му. Ако е бил пиян тогава, щях да го убия, при положение, че не беше умрял. Но той, разбира се, не е бил пиян. Брат ми не пиеше, казвам ви.

— Да, така ми казвате. — Това бе единственият й отговор. Не плачеше, но бе плашещо бледа. Младият мъж не каза нищо и отпи мълчаливо от чая си. Най-сетне, след като изяде и последното парченце от лимоновия кекс, Сузана рече: — Прав сте, доста е кисел. Ще трябва да уточня тази рецепта.

— Помолете мисис Тимънс да ви научи.

— Да, може би така и ще направя. А сега, милорд, вече наистина трябва да си вървите.

Баронът сви рамене. Защо не? За него тук нямаше нищо повече. Може би частица от брат си, която не познаваше, но какво значение имаше това сега, след като той бе мъртъв? Момичето очевидно нямаше да му каже нищо повече за Джордж, а и нямаше как да я накара. Но бащата… наистина му се щеше да чуе какво има да му каже баща й.

— Къде е баща ви?

Тя изправи гръбнак като младо дъбово дърво.

— Не е тук.

— Виждам, че го няма. Къде мога да го открия? Крие се от мене, нали? И остави вас да се оправяте с мен.

Беше толкова близо до истината, че я накара да изгуби хладнокръвие за момент. Откъде можеше да знае това? Все пак успя да каже:

— Няма да ви кажа. Ами ако го предизвикате на дуел? Или му разбиете зъбите? Той се нуждае от всичките си зъби. И без това не са му останали много.

— Няма да разбия проклетите му зъби, макар да заслужава. Къде е той?

Сузана поклати глава. Устните й отново се бяха превърнали в тънка линия. Смъртта на Джордж й беше причинила мъка, Роухън вече не се съмняваше в това. Забеляза мръсна ивица на челото й, току до косата — очевидно я бе пропуснала, когато се беше мила. Тя подхождаше много добре на тъмнокафявия цвят на косата й. Топло тъмнокафяво, което изглеждаше богато и меко. Да, но очите й бяха студени и резервирани. Тези светли, синьосиви очи — не тъмни и загадъчни, а светли и загадъчни, подобни на странния сапфир, който бе купил преди няколко години и бе задържал за себе си. Майка му го бе избрала от „Ръндл и Бридж“. Не знаеше, че не го е дал на никоя от любовниците си.