Катрин Каултър - Дивият барон

— Шшт, шшт! — прошепна тя и го притисна към себе си. — Не, скъпичко, всичко е наред. Просто си лежи у мама. Всичко е наред.

„Мама?“ Тя беше майка на това момиченце! Не, невъзможно. Това със сигурност бе по-малката й сестричка. Мама ли? Но нали се бе заклела, че Джордж не я е прелъстил?

Барон Маунтвейл се обърна и тръгна по коридора, заслиза бавно по стълбите. Искаше му се да се запъти право към входа, да скочи в двуколката и да пришпори Гъливер, да избяга колкото се може по-далеч от това място за колкото се може по-малко време.

Вместо това се върна в полупразната дневна. Наля си още чай. Задържа за миг погледа си върху лимоновия кекс, но не се осмели да си вземе от него.

Стоя дълго така.

Най-после тя се появи на вратата, безмълвна и неподвижна; само го наблюдаваше с безизразно лице.

— Каза на детето, че си му майка. Вярно ли е това?

— Не. Това просто й действа успокояващо.

Младият мъж се изправи бавно.

— На колко години е момиченцето?

Видя по лицето й, че се готви да излъже, затова побърза да добави:

— Както знаеш вече я видях. И не съм пълен глупак. Не започвай да мислиш, че ще можеш да ме мамиш вечно.

— Чудесно. Тя на три години и пет месеца.

— Тогава не може да бъде дете на Джордж. Нито твое. Каза ми, че си на двайсет и една години. Ако тя е на три, трябва да си я родила на осемнайсет, което означава, че си забременяла на седемнайсет. А Джордж пък ще да е бил едва на деветнайсет. Това не може да е дете на Джордж. Той щеше да ми каже, за Бога. Не е като да беше умрял непосредствено след твоето забременяване. Не, тук не става дума за бебе, това е дете, малко момиченце. Не е негово дете, нали?

— Не — отвърна Сузана. — Разбира се, че не. Тя е малката ми сестричка.

— Много добре.

Роухън се запъти към изхода на дневната.

Неговата домакиня скочи припряно.

— Къде мислиш, че отиваш?

Той вече се качваше отново по стълбите, премина тесния коридор и този пъти отвори внимателно всички врати подред.

— Престани, по дяволите, просто престани. Върви си, моля те, върви си.

Баронът се обърна към нея. Тя беше задъхана.

— Къде е детето?

— Няма ли просто да си тръгнеш? Знаеш, че сам желаеш това.

— Точно така. Но кой знае защо, не мога да го направя.

Знаеше, че щеше да го стори ако реши, ако си наложи да се обърне и да слезе по тесните стръмни стъпала, да отиде при пеещия коняр и Гъливер. Детето на Джордж. Копелето на Джордж. Не можеше да повярва. Нямаше да повярва.

Продължи да крачи напред.

Сузана отпусна рамене.

— Е, добре, натам.

Момиченцето спеше по корем върху едно тясно легло, обгърнала с ръка някаква кукла, останала почти без коса. Беше увито в леко одеялце. Лицето му беше обърнато на другата страна. Главичката му беше покрита с руса коса.

— Как се казва?

— Мариан.

Ударите на сърцето му се учестиха. Мариан, дъщеричката на скуайер Бетъни, която бе умряла едва на пет годинки, като храчеше кръв. Тя беше най-добрата приятелка на Джордж. Той не бе проговорил в продължение на почти осем месеца след нейната смърт.

— Има ли второ име?

— Да, Линдзи. Казва се Мариан Линдзи. Това е името на майка ми.

Болката в сърцето му бе много силна. Обърна се бавно към нея.

— Знаеш откъде идва първото й име, нали?

— Да, знам.

Детето се размърда, засмука показалеца си.

— Все още ли продължаваш да твърдиш, че ти е сестричка?

— Струва ми се, че вече няма да има смисъл.

— Никакъв. Моля те, събуди я. Искам да видя детето на Джордж. Искам да видя племенницата си.

Сузана се наведе и започна да разтрива леко гърба на дъщеря си. Смучещите звуци се учестиха.

— Събуди се, Мариан. Хайде, сладка моя, събуди се. Дошъл е да те види един добър господин. Хайде, любов моя.

Вдигна момиченцето, уви го в одеялцето, целуна го по ушенцето и после го обърна към него. Детето отвори бавно очи. Роухън се взря в тях, в очите на брат си — светли, нежнозелени, цветът на очите на почти всички мъже от рода Карингтън от три поколения насам.

Преглътна с усилие. Бавно, внимателно докосна с върха на пръстите си лицето на Мариан. Тя се отдръпна и се намръщи.

— Всичко е наред, скъпа.

— Да — додаде Маунтвейл тихо; гласът му галеше като пролетен дъжд. — Аз съм твоят чичо.

Малката отдели пръсти от устата си. Взря се в него с дълбоките си, подобни на смарагди очи.

— Какво е чичо?

— Аз съм брат на твоя татко.

Ръчичката с два влажни пръста докосна трапчинката на брадичката му.

— Имаш дупка на брадичката си също като татко.