Катрин Каултър - Дивият барон

Приемаше онова, което вършеше и причината, която го бе породила. Просто никога досега не бе правил подобно нещо. И то определено щеше да смути скъпата му майка. От друга страна бе сигурен, че лицето й щеше да блесне като звезда при вида на дъщерята на Джордж.

— Какъв е проблемът тогава?

Беше я обидил безкрайно. Нали уж беше сатир? Нали пожелавал всяка жена, която види? Дори такава с кал под ноктите? А и тя не беше чак толкова слаба.

Роухън се взираше в собствените си нокти. Бяха чисти и лъскави.

— За да наследи парите на Джордж — заговори той, без да вдига поглед, — трябва, така да се каже, да излезете на сцената. Не може да останете тук в Мълбъри Хаус. Трябва да заемете мястото си като вдовицата на покойния Джордж Карингтън. С две думи, трябва да дойдете у нас и да заживеете живота, който бихте водили, ако Джордж не бе умрял.

Той беше луд, безнадеждно и неопровержимо луд. В това нямаше съмнение, но не можеше да остави момиченцето да живее тук с дядо си, който най-вероятно освен комарджия беше и пияница. Желанието му бе да вземе само Мариан, но знаеше, че майка й няма да се съгласи на подобно нещо.

— Лондон?

— Там имам къща. И не гледайте така ужасено, това не е свърталище на адски изчадия.

Младата жена поклати глава.

— Не, не, наистина всичко е такова, каквото го искам. Желая да остана тук. Вярно е, че баща ми се намира в особено лош период и аз никога не съм сигурна колко дълго ще продължи това. Единственото, което искам, е защита за Мариан. Моля ви…

— Няма да се молите повече. Не ви подхожда. Мариан ми е племенница, моя плът и кръв. И ще живее както подобава на една Карингтън. Ако Лондон не ви допада, тогава ще отидем в моето имение в Съсекс, докато свикнете с новото положение. Но тя няма да остане тук.

— Ако ви слуша някой, ще помисли, че Мълбъри е истинска кочина. Но не е така. Просто татко е в един от лошите си периоди и…

— Татко ви може да изпадне в какъвто си ще период. Добруването или недоимъкът, в които расте моята племенница, няма да зависят от неговия късмет. Нима искате един ден да разбере, че скъпият й дядо се е опитал да изнуди чичо й?

Това бе възмутително, но събитията се развиваха прекалено бързо едно след друго.

— Къде живеете в Съсекс?

— Близо до Ийстбърн, само на две мили от морето. Местността е много красива, хълмиста, тук-там се издигат високи скали, което изглежда много изненадващо. Недалеч се е състояла битката при Хейстингс. Когато се разхожда там, човек сякаш чува бойните викове на нормани и саксонци. Времето е толкова приятно, колкото изобщо може да бъде някъде в Англия.

— А баща ми?

В отговор баронът вдигна рамене. Все още му се искаше да ступа автора на писмото, но все пак, чрез своята дъщеря, той го бе дарил с племенница — детето на Джордж — и затова вече не бе настроен чак толкова войнствено.

— Няма да има проблеми. Баща ви може да ви посещава. Рядко. Нека да кажем — много рядко. Ще му плащам издръжка, която да му позволи да продължи да живее тук, в Мълбъри Хаус.

Сузана не знаеше как да постъпи. Не познаваше този човек. Но знаеше доста за него. Той беше женкар, известен с разюздания си нрав, какъвто бе баща му и каквато продължаваше да бъде майка му. Не можеше да си представи да има развратна свекърва. Според Джордж обществото направо обожаваше барон и баронеса Маунтвейл. Колкото по-непристойно се държаха те, толкова по-голямо ставаше възхищението на тяхното обкръжение. Очевидно същата извратена зависимост бе в сила и за настоящия барон, наречен Дивия.

— Защо ми предлагате това?

Младият мъж я погледна, но в действителност видя лицето на брат си такова, каквото бе при последната им среща, само два дена преди неговата смърт. Джордж бе поруменял заради нещо, на което се бе натъкнал. Отказа да каже на Роухън за какво става дума, само обясни, че това нямало да го заинтригува.

Сега се питаше дали Джордж изобщо някога бе възнамерявал да му каже за…

— Не знам как се казвате — рече той.

Неговата събеседница се усмихна при вида на обърканото изражение на лицето му. Искаше й се да се разсмее, но не го направи.

— Казвам се Сузана. Така се казваше майка ми.

— Ще дойдете ли с мен в Маунтвейл Хаус?

Младата жена се сети за малката порция овнешко в кухнята. Разполагаше всичко на всичко с шест лири, които бе събирала шилинг по шилинг в продължение на година и половина. Беше кърпила дрехите на Мариан толкова пъти, че нямаше да изкарат още дълго. Но най-много я измъчваше мисълта, че дъщеря й щеше да израсне с представата, че мъжът представлява нещо подобно на дядо й, че семейството трябва да бъде такова, каквото бе нейното. Погледна към барона, опита се да открие в лицето му следи на коварство. Осъзна, че й предлага начин да се измъкне от тази задънена ситуация. Той самият не си даваше сметка за това, но това не променяше резултата. Дали обаче наистина щеше да бъде в безопасност с него?