Катрин Каултър - Дивият барон

— И че после ще се изсмеете и ще заявите, че сте най-добрият от братята, въпреки вашите тайни и флиртове. Тогава не разбирах какво искаше да каже. Но вие не знаете нищо, милорд. И тъй като очевидно не ми вярвате, ще ви покажа документите за сключването на нашия брак. Защото ме интересува не какво мислите за мен или Мариан, а за Джордж. А после искам да си вървите. Вие никога не сте бил част от нашия живот. Отдавна разбрах, че Джордж никога нямаше да ви позволи да бъдете част от нашия живот. И определено не желая това да стане сега.

Роухън беше напълно объркан. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Имаше племенница на име Мариан. А дори не знаеше името на майката.

Сузана се върна във вестибюла, където я очакваше Маунтвейл и му подаде някакъв плик. Документът в него имаше доста официален вид. Това разбира се бе брачното свидетелство. Позна подписа на брат си. Разчете подписа и на свещеника — Блай Макноли. Нямаше нужда да чете повече.

Върна й листа с бавен жест.

— Баща ви ми е написал онова писмо, защото е искал пари. Очевидно те не са в изобилие в Мълбъри Хаус. Вие обаче не поискахте пари от мен, следователно или нямате нужда от такива, или, ако имате, използвате напълно непозната за мен стратегия.

— Не ви искам парите. Никога не съм ги искала. Джордж се надяваше да наследи част от парите на баща си, когато навърши двайсет и пет години. За нещастие той така и не достигна тази възраст.

Младият мъж погледна в далечината само за миг, после се усмихна и се хвърли с главата напред.

— Да, но вие се лъжете. Не ви ли е казал? Не, разбира се, че не. Леля Мариан умря след него. Той нямаше и представа, че тя ще му остави пари, някъде около двайсет хиляди лири. Тези пари останаха за мен, тъй като Джордж беше мъртъв. — Пое си дъх с чувството, че навлиза във все по-дълбоки води и то не в коя да е река, а в Стикс. — Сега те трябва да отидат за неговата дъщеря.

„Пари“ — мислеше си Сузана, загледана в своя гост. В крайна сметка се оказваше, че, без сам да подозира, Джордж й бе оставил пари. Е, не точно; всъщност баронът й предлагаше тези пари, макар да не беше длъжен да го прави. И то не някаква дребна сума, а истински пари — двайсет хиляди лири. Съмняваше се, че някога през целия си двайсет и едногодишен живот бе виждала наведнъж повече от двайсет лири.

Това бе повече от предостатъчно, за да живеят винаги съвсем сносно. Добрият Бог знаеше, че тя имаше богат опит за това как да се преживява с жълти монети. Тези двайсет хиляди лири слагаха край на усилията й. Двете с Мариан бяха осигурени. Тоби също. И тримата бяха осигурени.

Погледна го право в очите.

— С тази сума с Мариан ще можем да живеем до края на дните си. Наистина ли бихте ни дали наследството на Джордж?

— Съществува само един проблем — отвърна бавно Маунтвейл, като същевременно се чудеше как изобщо подобни думи можеха да излизат от устата му и усещаше, че потъва все по-дълбоко и по-дълбоко.

Но в този момент си спомни личицето на момиченцето, усмивката й, идентична с тази на Джордж, и сърцето му се сви. Детето на Джордж. Не можеше да го остави тук. И нямаше да го направи.

„Сега вече брадвата ще падне“ — мислеше си Сузана, докато го наблюдаваше. Да не би да искаше да я закара в леглото си? Джордж бе въздишал по нея — не можеше да го изрази по друг начин — но тя го обичаше и искаше да се омъжи за него. Следователно той нямаше избор, ако желаеше да легне с нея. Беше се оженил за нея и тя бе забременяла почти веднага.

Не го обвини особено много, когато я остави веднага след започването на сутрешните неразположения. Не е особено привлекателно да наблюдаваш някого, който повръща. А тя беше така уморена и досадна. Дори се зарадва, когато той си тръгна. Чувстваше се окаяна и виновна и тези две емоции й действаха убийствено. Но тогава той се бе върнал. Джордж винаги се връщаше при нея.

Баронът обаче продължаваше да мълчи; само я гледаше напрегнато.

— Искате да легна с вас — заяви тъжно тя и се загледа през отворената врата по посока на Джейми, който все още пееше на Гъливер и в отговор големият сив кон кимаше с глава. Интересно дали отмерваше с копито ритъма. — Това е единственото ви условие.

— О, не — отвърна младият мъж. — Разбира се, че не е това. Прекалено сте слаба, имате кал под ноктите и се съмнявам, че сте способна да разговаряте за нещо, което надминава кой знае колко интересите на едно тригодишно дете.

— Не, преценката ви не е вярна. Не ме разбирайте погрешно, причината не е там, че сте грозна или дори непривлекателна. Просто не сте мой тип. Не, проблемът не е в това.