Катрин Каултър - Дивият барон

— Да — отвърна Роухън и преглътна отново.

— Аз нямам. Мама ми каза, че Господ не ги давал на всеки.

— Така е. Но Господ ги дава на повечето синове от рода Карингтън.

— Мама ми каза, че татко викал, като се бръснел, защото винаги се порязвал на това място.

— Трудно е.

Баронът не си спомняше да е виждал някога брат си да се бръсне. Просто нямаше кой знае какво за бръснене. Но той очевидно бе стоял в тази къща, бе се къпал в нея, бе се бръснал.

— Искам Господ да ми даде такава дупка. Знаеш ли, че моят татко отиде на небето?

Всичко това бе изречено по детски наивно. След това Мариан напъха отново пръсти в устата си и ги засмука буйно.

— Нямам нищо от Джордж, освен скеча с въглен, който направих преди две години. Мариан скоро ще забрави как е изглеждал.

— Не е вярно. Скечът е прекрасен. Няма да забрави.

Младата жена сви рамене.

— Аз съм само аматьор. Той не е достатъчно добър. Няма надежда. Ще забрави как изглеждаше баща й.

— Не, няма.

Думите, излезли като че ли сами от устата му, увиснаха във въздуха помежду им.

Като полюляваше детето в ръце, Сузана заяви спокойно, сдържано.

— За вас тук няма нищо повече, сър. Да, вярно, тя е дъщеря на Джордж. Вече го отгатнахте. Приликата й с него е явно изразена, но това сигурно не означава нищо или почти нищо за вас. Тя не е момче. Не може да е от някакво значение за вас.

— Кога ще навърши четири години?

— През ноември, четвърти ноември.

— Не ми казахте защо не дойдохте на погребението на Джордж, само изрекохте някаква глупост във вид на обяснение. Можехте да дойдете. Никой нямаше да разбере коя сте.

Той значи искаше истината. Така да бъде.

— Нямах достатъчно пари, за да дойда. Не ми се усмихвайте така надменно. Нито ви моля за нещо, нито се опитвам да ви накарам да изпитате съжаление към нас. Ние се справяме превъзходно. Само дето баща ми от време на време губи разума си и в резултат — и парите си. Той е комарджия и вероятно точно с това се занимава и в този момент. Комар. Просто тогава нямахме достатъчно пари. Викарият… бе достатъчно добър да дойде тук, за да се помолим заедно за Джордж.

Спря да говори и притисна по-силно момиченцето към гърдите си, свела поглед.

Роухън внимателно повдигна брадичката й с пръсти. По лицето й течаха сълзи.

— Джордж поне е познавал дъщеря си в продължение на повече от две години.

— Да. Но не можеше да стои дълго тук. Учеше усилено в Оксфорд.

Но нима той нямаше да бъде доволен да изучава своите карти, своя латински и книгите си тук? Очевидно не. И защо не му беше казал за нея и за дъщеря си? Всичко това нямаше смисъл.

И тогава изведнъж разбра.

— Какво е фамилното й име?

Сълзите пресъхнаха и Сузана изправи гръб. Детето се размърда, усетило тревогата на майка си.

Наблюдаваше я как успокоява Мариан, като я повдигна върху рамото си и започна да я потупва лекичко по гърба. Тя изхлипа два-три пъти, след което въздъхна тежко. Младият мъж се усмихна; беше невъзможно да не го стори.

Най-накрая Сузана сложи отново детето на леглото, зави го, изчака малко, за да се увери, че спи и му даде знак да излязат.

На стълбищната площадка Роухън попита отново:

— Какво е фамилното й име?

— Карингтън — отвърна тя и заслиза пред него. Щом стигна на първия етаж се обърна и додаде: — С Джордж се оженихме през октомври 1806 година в Оксфорд. Баща ми трябваше да даде съгласието си, тъй като тогава бях само на седемнайсет години.

— Джордж обаче не е имал моето разрешение. Никой не би му разрешил да се ожени без моето съгласие. Не ви виня, че сте поддържали тази лъжа; трябвало е да се справите с местните хора. Момиченцето на Джордж е незаконно, но аз ще се погрижа да не страда от това. Ще направя всичко възможно, за да…

Двамата стояха един срещу друг в тъмния вестибюл. Младата жена вдигна ръка и го зашлеви силно през лицето.

— Как смеете? Не, въпросът не е там, че обидихте мен, а че помислихте брат си способен на подобно безчестие!

Вдигна отново длан, но този път Роухън успя да я хване за китката. Все още му се виеше свят от първия удар.

— Много сте силна — заяви най-сетне той, но не я пусна.

Сузана беше задъхана, вбесена, и се опитваше безуспешно да се освободи от него.

— Джордж ми повтаряше непрекъснато, че ще му се изсмеете, ако ви каже за нас, ако ви каже за Мариан. Казваше, че него ще изпратите в Австралия и ще ми вземете Мариан. Казваше, че вероятно ще ме продадете като робиня в Колониите.

Баронът я съзерцаваше безмълвно. Нима Джордж беше изрекъл всичко това? Не, не беше възможно, наистина не беше.