Катрин Каултър - Робинята

Пазарът за роби „Каган-Рус“, Киев,

916 година след Христа

Мерик усети, че на площадчето за роби въздухът е необичайно свеж. В ранната утрин още бе прохладно, над струпаните немити тела полъхваше лек ветрец откъм река Днепър. Беше юли, плаващите ледени късове най-сетне се бяха стопили и водата под дигата сега течеше бавно и спокойно между широките брегове на Днепър. Наводненията също бяха намалели и от коритото на реката се носеха чисти речни ухания.

Слънцето току-що беше изгряло над Киев и се открояваше ослепително златно зад безкрайната верига от голи възвишения и назъбени планински скатове. Вонята на непрани цяла зима кожи и на дълго некъпана, изпосталяла плът щеше да подразни обонянието на пришълците едва по-късно през деня дори тук, на площадчето за роби. В момента единственото, което би могло да впечатли някого, бе неимоверната човешка мъка, ала на подобно място тя бе толкова обичайно явление, че оставаше почти незабелязана.

Мерик Харалдсон откопча и измъкна иглата на сребро — кованата брошка от меката си кожена пелерина. Преметна пелерината през рамо, докато се отправяше към пазара за роби. Бе слязъл от лодката си „Сребърния гарван“, закотвена по-надолу, край дългия дървен пристан, в едно закътано заливче на Днепър, точно под Киев. Не се потеше вече, въпреки че изкачването бе трудно, а той вървеше бързо, за да стигне по-рано и да намери подходяща робиня за майка си, преди да са останали само болните и немощните.

Пазарът за роби „Каган-Рус“ бе отделен от града. Бе кръстен на киевския владетел — като напомняне, че всяка покупка се облага с данък, който отива направо в бездънните джобове на княз Каган-Рус.

Мерик се обърна към Олег, с когото се знаеха от деца — палави немирници, тръпнещи от желание да надминат по-големите си братя и да се сдобият със собствени лодки, за да търгуват, воюват и забогатеят, да си купят имения и един ден да се замогнат повече дори от бащите и братята си — мисъл, която им минаваше през ум само от време на време.

— Ще тръгнем веднага щом купя робинята. Отваряй си очите, Олег. Не искам да домъкна някоя повлекана в къщата на майка ми или кошута, дето ще постави на изпитание верността на баща ми. Цели трийсет години не е имал наложница. Не ща тепърва да се изкушава.

— Майка ти ще му строши главата, само да рече да погледне друга — знаеш това.

Мерик се ухили.

— Майка ми е жена с буен нрав. Но се опасявам за невестата на брат ми. Сарла е крехко, свито създание и лесно може да бъде командвана от някоя хитруша, независимо дали тя е робиня, или не.

— А брат ти е мъж с буйна страст, Мерик. И беззъба да е, Ерик пак може да я пожелае. Виж, признавам, че Кайлис е хубавица, макар синът й да е почти на десет години, но Мегът, с която ляга също толкова често, е тлъста ярчица и двойната й гушка се тресе, когато се смее.

— Да, така е. Трябва да се вземат предвид куп обстоятелства, преди да избера най-подходящата. Майка ми се нуждае от предана робиня, която да й служи вярно. Тя иска да я научи да преде, защото пръстите й вече се схващат и я болят. Роран ми каза, че тази сутрин изборът ще бъде богат, понеже снощи от Византия били докарани много роби.

— Да, и от великолепния Миклагард. Как копнея да ида там, Мерик! Разправят, че бил най-големият град в света.

— Да, трудно е за вярване, че в него живеят над половин милион души. Другото лято ще трябва да построим по-здрава лодка, защото теченията и бързеите под Киев са ужасни. Над седем са и всеки следващ е по-страшен от предишния. А в оня, дето му викат „Айфур“, загиват най-много хора. Дори прехвърлянето по суша е опасно, тъй като поречието на Днепър се населява от много войнствени племена, които само дебнат някой да слезе на брега и да изтегли лодката си покрай бързеите. За по-голяма сигурност ще се присъединим към някоя търговска флотилия. Хич не ща да си умра млад — зелен заради едното зърване на Миклагард и Черно море.

— „Айфур“, значи? — Олег се ухили на Мерик. — Говорил си и с други купци, Мерик. Тая мисъл вече ти се върти в главата, нали?

— Да, така е, Олег, но ние се замогваме и като търгуваме в Бирка и Хедиби, понеже там ни познават и ни се доверяват. От ирландските роби си докарахме повече сребро, отколкото можех да си представя. А тая година забогатяхме още, като продадохме нашите лапландски кожи в Старая Ладога. Помниш ли оня мъж, дето изкупи еленовите гребени? Каза ми, че имал куп жени и че до една искали гребени. Викаше, че косите им щели да го разорят. Не, ще изчакаме до догодина и тогава ще тръгнем за Миклагард. Бъди спокоен.