Катрин Каултър: Робинята

— Бих ти позволил, но не мога да се помръдна. Клив протегна ръка и внимателно обърна лицето на момчето към себе си. Повдигна го и видя, че е силно пребледняло от болка. Забеляза също неистова ярост в очите, които би следвало да изразяват смирение. Клив го подхвана възможно най-нежно, направо го подпря върху себе си и го затътри към тясното легло. Отпусна го едва-едва на хълбок. После застана до него и се загледа в крехкото телце. Изведнъж Клив промълви тихо:

— Гърдите ти личат.

Момичето не продума, дори не се помръдна, за да загърне дрипавата си риза. Болката беше просто непоносима.

— Как се казваш?

— Ларен.

— Странно име, а говорът ти е още по-странен. Скоро ще ми обясниш защо се правиш на момче. По тия земи и да си момче, и да си момиче, пак могат да те изнасилят. Хайде, сега трябва да ти помогна. Не, няма да те обадя на Траско, но да знаеш, че той бързо ще научи истината, и тогава ще пострадам, задето не съм му казал.

— Знам — рече момичето и прехапа долната си устна до кръв, когато той взе да маха мръсните парчета тюленова кожа от гърба му и да го мие. — Благодаря ти.

Клив изсумтя, ругаейки се наум, че е по-тъп, отколкото ако се съблече гол посред зима, но въпреки това пипаше внимателно и всеки път, когато момичето се свиваше от болка, тя пронизваше и него. След като почисти гърба му и го намаза с дебел слой балсам, Клив се изправи и рече:

— Ще лежиш, без да мърдаш. Аз ще ти донеса храна. Траско каза да ти дам малко бульон, иначе ще си изповръщаш червата — толкова си изпосталяла.

— Знам — отвърна момичето. — Чух го.

Не добави нищо повече, само изчака мъжът да излезе от тясната стая. Огледа се. Стените бяха варосани и чисто бели. То беше навикнало със сумрачни, дървени помещения с опушени греди, а не с подобна ослепителна белота. С огромни зали, които носеха натрапчивата миризма на мъже и жени и на благоуханни свещи. Тук бе толкова различно. Имаше само едно легло, на което лежеше, и до него една масичка. Върху нея бе поставена една-единствена свещ. През високия прозорец, чиято кожена завеса бе дръпната, се процеждаше ярка слънчева светлина и Ларен изпита благодарност. Погледна към ослепителната светлина и се запита какво ли е станало с Таби, мъчейки се поне за миг да го запази като въпрос, макар съвсем ясно да знаеше отговора. Усети как болка стегна гърдите й едновременно с паренето и бодежите в гърба. Тя го бе предала.

Не беше глупава. Знаеше какво очаква децата, останали на тържището за роби. Те умираха. Вече бе виждала това неведнъж. Или пък тук, в тази чужда, дива страна, се гавреха с тях, докато престанеха да доставят удоволствие на господарите си. Таби не би преживял подобно нещо.

Не заплака. Сълзите й отдавна бяха секнали, още в миналото, сега смътно и сиво, чиито краски бързо бяха избледнели, светкавично бързо под напора на глада, жестокостите и неистовия хъс да оцелее.

Чудеше се дали просто да не сложи край на всичко, защото вече нямаше смисъл да продължава. Беше се насилвала да не рухне заради Таби, често си повтаряше: „Трябва да оцелея заради Таби.“ Беше адски трудно. Въпреки че омразата още я изгаряше отвътре, а жаждата за мъст разяждаше душата й, май само това й бе останало. О, Таби, малкото й братче! То я крепеше, караше я да се вкопчва в живота. Ако не беше той, ако нямаше нужда от нея, ако не знаеше, че умре ли тя, и той неизменно ще умре, щеше просто завинаги да склопи очи и толкоз. А сега Таби сигурно щеше да умре.

Не, не сега, не веднага.

Ако не са го откупили днес, сигурно още се намира на тържището. Самотен, гладен и уплашен до смърт. Даде си сметка, че тя е единствената му надежда. Но понеже беше такава глупачка да удари Траско, той я бе набил и сега лежеше просната по корем, безпомощна като кутре. Кутрето бе поне по-добро от зайчето. Поклати глава при тази мисъл и се повдигна на лакти. Болката я преряза през гърба, стягайки гърдите й, и я накара да изстене. Не можеше дори да си поеме дъх, но го направи и разбра, че болката се търпи. Странно, как понасяше неща, които преди със сигурност биха я убили. Толкова ли нежно, крехко и негодно същество е била?

Беше ужасно гладна. Подуши гъстия говежди бульон още преди да чуе как Клив пристъпва в тясната стая. Устата й се напълни със слюнка.

— Ще лежиш по корем, а аз ще ти сложа възглавница под гърдите, за да те повдигна.

Скоро той взе да гребе с лъжица горещия бульон и да го излива в устата й. Сгряваше я отвътре чак до мозъка на костите. Усети как от него й се замайва главата, а тялото й се стопля и заяква. Но знаеше, че това е просто илюзия, организмът й щеше да я предаде на първата крачка, защото твърде дълго го бе обричала на лишения.