Катрин Каултър: Робинята

— Аз съм спокоен, но ти не си, Мерик.

— Добре, ще бъда търпелив. Ще се върнем у дома с повече сребро от бащите и братята си. Вече сме богати, приятелю, и никой не може да ни се изпречи насреща.

— Не забравяй прекрасната синя коприна, която според твърденията на стария Фиррен била чак от Халифата.

— Той е закоравял лъжец, който от край време вярва на собствените си измислици, но платът наистина е великолепен.

— Да, а ти ще продължиш лъжата. На невестата си ли ще го подариш? Сега ще си купиш ли свое имение, Мерик? Или може би ще идеш с невестата си при баща й?

Мерик не отвърна, но се намръщи. През изтеклата зима баща му бе преговарял с Торагасонови, държейки в неведение сина си, докато двамата родители не се бяха споразумели. Мерик почти не познаваше седемнайсетгодишната Лета. Ядоса се на баща си, задето му се меси, разтревожен, че Мерик гони вече двайсет и четири, но си премълча. Момичето бе хубавко и миловидно и зестрата му щеше да бъде внушителна. Прибере ли се вкъщи, ще я огледа по-добре и тогава ще реши. Но ако се ожени за нея, ще се наложи да напусне бащиното имение, защото най-големият му брат от две години живееше там със съпругата си, нежната Сарла, и двамата щяха да останат там и след смъртта на родителите му. Сигурно щяха да се сдобият с рояк деца и скоро в него щеше да бъде прекалено тясно дори за хората на баща му и брат му, камо ли за неговите приближени и роби. Мерик поклати глава. Хич не му се искаше да напуска дома си, но ако се оженеше, трябваше да отведе невестата си някъде, тъй като във Вестфолд нямаше повече свободна земя за обработване. Брат му Рорик бе отишъл на остров Хокфел, досами крайбрежието на Британия, и бе преуспял. Но да изостави родното огнище, това засега бе последното желание на Мерик. Беше му неприятно и при мисълта, че вече е достатъчно богат, за да замине. На Олег каза:

— Имението и булката са две решения, които човек трябва внимателно да претегли — така твърди баща ми, но винаги се усмихва, когато го изрича. Дали не иска да се махна от владението му. Ти как смяташ?

На така нареченото тържище бяха струпани най-малко осемдесет роби. Бяха на различна възраст и от двата пола, разпределени почти по равно. Някои още не бяха загубили достойнството си и стояха с изправени рамене, но повечето се бяха вкаменили по местата си със сведени глави, съзнавайки какво ги очаква, и може би се молеха на своите богове мъжете или жените, които ги купят, да бъдат добри с тях.

Мерик вървеше бавно между редиците. Младите жени бяха наредени от едната страна, по-старите — зад тях, а момчетата и мъжете — в другия край на тържището. Единствено зад мъжете имаше пазачи, които стояха нащрек с бичове в ръцете и наблюдаваха, смълчани и заплашителни, но без особена тревога. Никой от сбирщината нямаше да им създаде главоболия. Доведените бяха достатъчно смазани — едни бяха пленени при разбойнически набези, други — роби от години, а трети — дори родени в робство.

Мерик бе свикнал с тази гледка още от дете, когато баща му за първи път го бе завел в Йорк, за да купи роби. Всичко му беше познато, с изключение на това, че този пазар не бе толкова потискащ и мръсен. Понеже беше рано, въздухът все още бе прохладен и свеж, а и се намираха край Киев, а не в датска Англия, където саксонците смърдяха не по-малко от робите и вонята им се просмукваше навсякъде. Тук човек поне можеше да диша, докато избира.

Доста от момичетата изглеждаха хубави и чисти. Бяха от всички краища на света, някои с жълтеникава кожа, красиви скосени очи и толкова гъсти черни коси, каквито никога не бе виждал — дълги и прави като клечки. Бяха слабички и стояха до едно с наведени глави. Имаше червенокоси и блондинки от Самарканд, някои много високи и едри, други — набити, с налети тела и къси крака, дошли от земите отвъд България, Мерик забеляза едно момиче, което му хареса. Даде си сметка, че твърде много му харесва, защото беше със златисторуса коса, характерна за неговия народ, с млечнобяла кожа и стройно, тънко тяло. Усети лек пристъп на похот и поклати глава. Не, не ставаше за майка му. Брат му без време щеше да я опъне по гръб, ако Мерик не я обладаеше преди него. Нямаше да осигури поредната наложница на брат си Ерик, защото, за разлика от него той виждаше колко страда Сарла, когато съпругът й я пренебрегваше вечер и лягаше с друга.

Трябва да потърси някоя със симпатично лице, но не прекалено симпатично, достатъчно е просто да бъде приятно, може би някое кокалесто и плоско като дъска създание. Брат му не обичаше слаби жени. Мерик се заозърта за момичета с хлътнали бузи и мършави тела. Спря се на три млади робини и се обърна, за да открие търговеца Валай, с когото да се спазари. Докато чакаше Валай да приключи с един шведски купец, вонящ на развалена риба и на вкисната сперма, се сети, че го е виждал — беше толкова тлъст, че дори когато говореше, пухтеше. Предната вечер беше с още дузина търговци в къщата на един, който държеше много робини за продан. Всеки получи по парче и пред очите на останалите взеха да разсъбличат момичетата едно по едно и да ги обладават върху дървените пейки, наредени покрай вътрешната стена на огромната трапезария. Отначало Мерик почувства възбуда. Пет-шест момичета още бяха свободни и все някое щеше да се падне на него, но после забеляза как търговецът е награбил едно момиче, което лежеше проснато със затворени очи, толкова неподвижно, сякаш бе мъртво, а дебелакът го бъхтеше ли, бъхтеше и пухтеше, огромният му корем се тресеше, докато накрая изля семето си в него. Момичето въобще не отвори очи. Мерик видя как изпод стиснатите му клепачи се процеждат сълзи и се стичат по лицето. Тогава той си тръгна.