Катрин Каултър: Робинята

Яде, докато купата се изпразни. Изви очи към лицето на Клив.

— Искам още.

Той поклати глава.

— Не, ще повърнеш, ако хапнеш повече. Траско разбира от тези неща.

— Чудно ми е откъде. Та той изглежда така, като че цял живот не е спрял да яде.

Знаеше, че Клив е прав, ала червата й продължаваха да къркорят и тя пет пари не даваше дали ще повърне, или не. Само да хапнеше още мъничко от този бульон.

— Сега трябва да поспиш, туй ще е най-добре за теб.

— Кое време е?

— Обед.

— Много си грозен, Клив. Какво са ти сторили?

Той притихна, но после се засмя. Смехът му прозвуча дрезгаво и грубо — очевидно отдавна бе забравен.

— Случката заслужава да се чуе, достойна е да разплаче всяка жена и да накара всеки мъж да въздиша от завист. Да, от такива истории душата мигом изхвръква.

— Причиних ти мъка. Извинявай. Да не би някой да е посякъл лицето ти като малък?

— Имаш остър поглед, момиче. А сега мълчи.

— А ти имаш красиви очи. Едното е златно, а другото — синьо. По нашия край мнозина биха те сметнали за дяволско изчадие.

Той изсумтя и я зави до кръста.

— Ако бях дяволско изчадие, да не мислиш, че щях да бъда роб на Траско? Не, ако обладавах такава сила, сега щях да властвам над проклетия Киев. Онова, което виждаш в мен, е само пример за живота и нравите на хората, нито повече, нито по-малко. Поне съм сит и ребрата ми, не се броят. А в момента ти си по-грозна и от мен.

— И смърдя по-лошо.

— Да, и това е вярно. — Клив млъкна и потърка брадичка. — Много ли те боли?

— Вече не толкова. Балсамът е чудотворен.

— Тъй е, защото майката на Траско е магьосница. Дори арабите се боят от нея. Ходи при тях, когато си ще, и никой не смее да й забрани.

— Ти си добър с мен. Ако нямаше този белег, щеше да си красив. Косата ти е златиста като на бог и тялото ти е хубаво сложено.

— Мъча се да ти помогна, момиче. А сега замълчи. Траско ми заповяда да се грижа за теб. Да, никак не ми приличаш на робиня. Да не би Траско да е прав? Родителите ти не са ли роби? Кръвта ти различна ли е от моята?

Тя го погледна и отвърна бавно:

— Имам малко братче, Клив.

— Да, и аз имах едно време, много отдавна, само че той беше по-голям от мен и него го продадоха, а мен — не. Вече не си спомням лицето му.

— Тогава ще ме разбереш. Трябва да го спася.

Клив се разсмя с непринудена веселост:

— Момчето няма да загине тук, не и в Киев. Не, ще го продадат на някой арабски търговец от Миклагард или дори по на юг и ще го използват. Да, няма да те лъжа за какво, но няма да е толкова зле. Ще го преживее.

— Съжалявам, че са те използвали по този начин. Но не мога да позволя това да се случи на Таби.

— Нищо не можеш да направиш. Ти самата си робиня. Все едно дали в жилите ти тече царска кръв. Сега си нищо, повече от нищо, една пионка в безкрайните игри на Траско.

— Говориш прекалено добре за жалък роб, Клив!

Той й се ухили.

— Господарят, на когото служех, ме образова. Доставяше му удоволствие да философства с мен, докато ме обладаваше. Освен това щом се наситеше, обичаше да се излежава, да си играе с косата ми и да ми разправя за елините и за странните им обичаи. Дръж си езика зад зъбите, момиче, иначе и чудотворният балсам не ще може да те изцери. Ще ти извадят душата от бой, ако не си мериш думите.

Тя се напъна да мисли, но се отказа и изломоти сънено:

— Да, прав си. Ще го забравя. Какво е едно малко момче? За никого нищо.

При тези думи Клив се намръщи. Дори след толкова кратко време знаеше, че те не прилягат на хилавите, изранени рамене. Но премълча. Стана и се загледа в гърба на момичето.

— Вече не кърви. Траско каза, че мога да те изкъпя на сутринта и да ти дам чисти дрехи. Ще дойде лично да провери. Внимавай какво дрънкаш.

— Ще е хубаво да се преоблека — рече момичето, но не продължи.

Все така намръщен, Клив добави:

— Не ще поиска да те види гола, защото не си пада по момчета, тъй че за известно време ще бъдеш в безопасност, но не съм убеден, че ще приличаш кой знае колко на момче, като се изкъпеш.

— От доста отдавна се преструвам. Това беше единственият начин да се защитя и досега успявах.

— Тогава си била в страна на глупци.

Клив се обърна да си върви. Притесняваше се за девойката и недоумяваше защо. Беше никоя, просто робиня, която скоро щеше да иде при старата Евта — ако Траско не разкрие пола й и не я продаде в някой бордей, или не я пребие до смърт.

— Благодаря ти, Клив — чу я той да извиква подире му. Да, ако Траско разкрие, че е момиче, може да я убие, задето е провалила плановете му. Знаеше, че сестрата на Каган-Рус, старата Евта, никога не би взела момиче в къщата си. Тя държеше само робини, които бяха по-дърти и от зловещото тресавище, ширнало се на запад от Днепър.