Мерик успя да се отскубне от ръцете на мъжа, който го стискаше за гърлото. Наклони се рязко напред и го катурна през рамото си. Стовари го на земята в краката си и му изкара въздуха. Измъкна ножа си и в миг се озова на колене, опрял върха на ножа в гръкляна на нападателя си.
— Не, не го наранявай!
Ларен долази до поваления мъж, който се мъчеше да се изправи и тръскаше глава. Сграбчи го за рамото и го разтърси.
— О, богове! Клив, какво правиш тук? Да не би да си тръгнал да ме преследваш? И Траско ли е по петите ми? Клив, отговори ми!
— Какво, да нараня тоя грозен нещастник? — каза Мерик с тих глас, който преливаше от насмешка и недоумение. Това бе най-необичайната спасителна операция, с която се бе захващал. — Защо да не го наранявам, като той се канеше да ме убие? И сега би го сторил, стига да има възможност. Ама нищо не разбирам.
Клив бавно се изправи на колене, клатейки глава, и сляпо посегна към Мерик.
— Не, Клив — рече Ларен и коленичи до него, вкопчена в рамото му. — Чакай, те са двама и са въоръжени. Ще те убият. Не, не мърдай. Той е до теб и има нож.
— Не съм дошъл да те убивам — рече Мерик, вперил поглед в двамата. — Тук съм, за да те спася, момче. При мен е брат ти Таби.
В този момент Ларен го зяпна, не вярвайки на ушите си.
— Какво каза?
— Идвам да те спася. Аз съм Мерик Харалдсон от Норвегия и съм дошъл да те отведа оттук.
Да я отведе ли? При него е Таби? Нищо не разбираше. Тя беше просто робиня, също като братчето си. Изгледа го глупаво.
— Но защо?
Мерик само сви рамене.
— Защото изведнъж превъртях. Като зърнах брат ти, когато Траско те отвеждаше от тържището за роби, загубих и малкото мозък, който имах в главата си. — Не добави, че другата част бе загубил, когато видя хлапето и не можа да откъсне очи от него. — Ела, момче, давай да се махаме оттук, преди стопанинът ти да е изскочил, ревящ, с още десетина въоръжени мъже. Готов съм да те спася, но нямам намерение да умирам заради теб.
— Той е прекалено дебел, но за хората му си прав. Много са. Пият в една стая до вътрешния коридор — тя бавно се надигна, но без да сваля ръка от рамото на грозния мъж. — Клив също трябва да дойде. На всяка цена. — Вторачи се в Мерик и добави: — Моля те.
Мерик подозираше, че не си служи често с тази дума.
— Защо не! — рече Мерик. — Олег, жив ли си, или хлапето пак ти видя сметката?
— Ако не си беше навил на пръста да спасяваш тоя голтак, щях да го убия.
— Да, навих си го — отвърна Мерик.
Взря се в мъжа с противния грапав белег на лицето и в дългата му златиста коса, вързана на тила. Той стоеше смълчан до момчето, отпуснал ръце до тялото си. Беше слаб, но жилав и строен. Явно не умееше да се бие, слава на боговете. Мерик въздъхна и каза:
— Хайде, тръгвайте. Ще отплаваме с лодката ми. Олег погледна към мърлявото хлапе, втренчи се в окървавената си ръка и промълви:
— Би трябвало да те съдера от бой.
— Няма нужда — рече Ларен. — Наистина няма нужда.
Олюля се на място, безпомощно обърна очи към Клив и се строполи на земята.
Клив се опита да я хване, но Мерик бе по-чевръст. Той я вдигна на ръце.
— О, богове, хлапето е само кожа и кости, покрити с мръсна плът и с още по-мръсни дрипи. Тая тюленова кожа смърди така, сякаш сто години е гнила на слънцето.
— Тъй е — обади се Клив. — Траско ми позволи да му дам бульон, но не и да го изкъпя или да му сменя дрехите. Чакайте, господарю, аз ще взема момчето.
— Няма нужда. — Мерик метна момчето на рамото си. Почувства как срамните му кости го бодат в гърдите и се почуди дали въобще ще оживее да види братчето си. Ами ако умре, какво ще прави той с Таби?
Клив се замисли над превратностите на съдбата. Беше се промъкнал през огромната къща, за да открие Ларен, преди да са я спипали пазачите, защото знаеше, че тя никога няма да успее да избяга, беше прекалено изнемощяла от побоя и от недохранване. Траско естествено също смяташе така и затова не бе наредил да я охраняват. Но тя бе избягала или поне бе на път да го стори. Клив погледна към Мерик. И тоя човек бе дошъл да я спасява? Да спасява едно момче всъщност. Поклати глава. Не можеше да повярва, че от това ще излезе нещо добро. Тоя сигурно бе някой дивак, дето краде роби, за да спести грам — два сребро. А тая Норвегия, за която Клив бе чувал всякакви небивалици, е затънтена страна, много по на север от Киев, и сигурно е дива, варварска и страшна. Навярно по нейните земи се въдят не само изследователи, търговци и заселници, но и воини, които нападат, плячкосват и убиват без милост. А сега един от тия викинги се е сдобил с трима нови роби и то без да плати шушка сребро. Сто на сто лъже. Да спаси едно момче само защото му е домъчняло за неговото братче? Ама че нелепост. Клив се чудеше какво ли цели всъщност този мъж. И кога ли ще открие, че момчето е момиче.
Читать дальше