Катрин Каултър: Робинята

— Таби — каза тихо, за да привлече вниманието на детето, без да го стряска. — Откъсни парче от завивката, увита около брат ти. И ми я дай, за да я намокря в реката.

Детето изпълни заръката му.

Мерик подхвана момчето под мишниците, вдигна го върху коленете си и промълви, като се взираше в замъглените му от болка очи:

— Не мърдай. Имаш треска. Трябва да смъкна огъня от тялото ти.

Момчето не отвърна. Мерик го усети как трепери конвулсивно. Даде си сметка, че изпитва нещо повече от жал, но не желаеше да допусне страх или каквото и да е друго в съзнанието си.

Нощта бе хладна. Над гладките тъмни води на Днепър мъждукаха затулените от облаци звезди и се отразяваха смътно в непроницаемата им повърхност. Вятърът се усещаше като едва доловим полъх, който почти не надипляше повърхността на водата. Мъжете бяха ниско приведени над веслата и неспирно гребяха с равномерни и мощни тласъци. Изведнъж иззад разкъсаните облаци изплува сърпът на луната и Мерик зърна момчето. Лицето на Таби също ясно се открои.

Той извика на Клив:

— Имаш ли представа какво може да му е? Тресе го. Трепери като непорочна девица.

Момчето започна да буйства. Мерик го улови по-здраво за гърба. То стенеше и подскачаше. Мерик усети нещо влажно и лепкаво по ръката си. Навъсен, вдигна полека момчето върху бедрата си и го подпря на лявото рамо. Смъкна мръсната тюленова кожа, после махна вехтата, опърпана риза. Под нея имаше чисто ленено платно. Когато ръцете му посегнаха към него, момчето рипна и понечи да се отскубне, но този път Мерик бе нащрек. Притисна гърба на момчето, за да го задържи. Момчето изохка силно. Тогава Мерик забеляза тъмните мокри петна върху бялото платно и опипа лепкавата течност. Вдигна ръка в здрачната светлина и видя кръвта по дланта си.

Целият потръпна. О, богове, не! Като внимаваше да не докосне пак гърба на момчето, той промълви до ухото му:

— Не мърдай или без да искам, ще те нараня. Били са те.

— Да — каза момчето с накъсан от болка шепот. — Траско ме наби.

— Задето го удари на пазара за роби.

— Да, и за да ме научи на послушание.

— Не мърдай — повтори Мерик. — Трябва да видя колко си зле. Имаш треска и вече знам коя е причината.

Той бавно смъкна платното, залепнало на много места за отворените рани. Знаеше, че сигурно страшно го боли, но момчето не трепна и не издаде звук. Не му липсваше кураж.

Накрая успя да свлече платното до кръста му. Погледна тесния бял гръб, нарязан до кръв от камшика. Изруга под нос Таби бе застанал до него с пребледняло лице, по което се стичаха сълзи.

— Не, Таби, ще се оправи. Обещавам ти. Седни, не искам да паднеш през борда.

Мерик отново спря очи върху тесния гръб, върху кожата, покрита с дълги, дълбоки нарези. Гърбът бе много тесен и бял, извит в кръста. Нещо не беше наред. Погледна тъничките ръце, раменете, нежната шия, мръсната, сплъстена коса. Извънредно внимателно положи момчето по корем върху бедрата си. Бавно задърпа скъсаните бричове и ги смъкна до хълбоците му. Момчето направи нов опит да се отскубне, като заудря краката на Мерик с юмруци, но безуспешно. Мерик го натисна обратно, опрял длан в кръста му. Свали бричовете още по-надолу, докато оголи задните части на момчето.

Това не бяха бедра на момче. Нито момчешки задни части.

Мерик затвори очи за момент. Само това му липсваше. О, богове, хубаво се беше подредил, повече от хубаво. Чу Клив да вика:

— Не, господарю! Не събличай момчето. Дрехите му са нужни. Не му ги взимай!

Мерик отвърна колкото на Клив, толкова и на момичето връз нозете му:

— Разбирам. Ще го оставя облечено.

Отново придърпа бричовете до кръста на момичето.

Наведе се и прошепна в ухото му:

— Не мърдай. Сега, като знам кого имам насреща си, ще гледам да не се разголваш. — После взе да бълва ругатни, но забеляза уплашеното лице на Таби и млъкна. — Няма да я нараня — тихо рече на детето. — Наистина няма. Седни. Не искам да се тревожа и заради теб.

Просто недоумяваше какво ще прави с нея.

Проми гърба й, доколкото можа. Водата от реката бе чиста, но болката от допира й върху раните бе непоносима, а тя бе просто момиче. Той не знаеше какво е бой. И никога не бе бичувал роб. Бе пляскал глави и рамене, когато се изискваше да наложи покорство, особено при пленяването на нов роб, но никога не прибягваше до камшика.

Нежно притисна мокрото платно към гърба й и го задържа там с надеждата, че ще облекчи част от болката и ще намали треската. Лодката внезапно се разклати от една вълна, плиснала отдясно на борда при промяна на течението, и момичето едва не се свлече от краката му.