Катрин Каултър - Робинята

Той прихна.

— А там, откъдето си ти, всички жени ли са с червени коси, толкова тъмночервени, та изглеждат черни по здрач?

— Не.

— И аз така си мислех. Както и не всички жени от твоя край са с толкова матовобяла кожа като прясно навалял сняг по Вестфолд, нали?

— Не, но мнозина са такива, ако се вгледаш по-внимателно, което викингите нямат навик да правят, защото знаят само да нападат, да убиват и задигат всичко, дето става за носене, включително и хора.

Той не отдаде значение на думите й и каза:

— О, ти си била по-различна от твоите сънароднички. Така и предполагах. Червена коса и бяла кожа — това е дяволско проклятие за жена, което недвусмислено говори за наказание, наложено от християнския бог.

— Не съм прокълната ни от дявол, ни от бог — отвърна тя и той долови в гласа й болка, пълно изтощение и стаен гняв, но толкова дълбоко загнезден в нея, че щеше да остане до сетния й дъх, обсебващ и неукротим.

Той отново се навъси зад тила й, но този път в тона му нямаше насмешка:

— Искаш ли още хляб?

— Не, но Таби е вечно гладен, по-гладен и от мен. Той сигурно ще иска.

— Клив се грижи за момчето заедно с Олег. Те ще го нахранят. Така ще го натъпчат, че не ще може да мръдне. Храната ще стигне и за двамата. Никой от вас няма да гладува.

— Значи после ще го продадеш?

— Не вярвам Таби да ми донесе много сребро — рече сериозно Мерик въпреки яда, който изпитваше към нея заради вкорененото й недоверие. О, богове, нима не я беше спасил! — Той е само дете и не би могъл да бъде от голяма полза. Да, навярно трябва да го продам.

— Аз ще го откупя. Клив — също.

— Да не би да криеш среброто си някъде, където не съм видял?

Тя мълчеше като камък.

— И себе си ли смяташ да откупиш?

— Да, и тримата.

Смехът му беше изпълнен с почуда.

— Лежиш просната по корем, момиче, без кьорав парцал на гърба си, освен дрехите, които ти дадохме аз и моите хора. Храната в мършавия ти корем също е от мен. Всичко е от мен, дори чистата ти коса и измитата кожа. Ако не бях аз, и Таби щеше да е загубен за теб. Може би трябва да внимаваш и да си държиш езика зад зъбите. Ще ти бъде от полза.

Тя дълго не продума. Мерик се изправи, разкърши се и изхвърли мръсната вода от къпането и дрипите й в гората. После се върна в шатрата и се изтегна по гръб до Ларен. Духна свещта и всичко потъна в тъмнина.

— Прав си — рече тя, извърна лице от него и скоро се унесе.

Мерик заспа едва призори. За какво по-точно беше прав? За това, че в негово присъствие трябва да си стиска езика зад зъбите ли? Не би било зле, но той се съмняваше, че тя е способна да спазва това дълго.

Олег извика:

— Мерик, Елър надушва нещо!

Нюхът на Елър бе напълно достатъчен за Мерик. Само за секунди мъжете грабнаха такъмите си и ги понесоха към лодката. Мерик загърна с едни панталони кръста на момичето, нахлузи му една риза през главата и го метна на рамо. След минута вече избутваха лодката по течението и се прехвърляха през борда. В следващия миг на тесния бряг се втурнаха поне петдесетина човека, които крещяха пронизително към тях и размахваха копия и камъни. Едно копие изсвистя във въздуха и се закова с трясък в дървената пейка, на косъм от стария Фиррен, но той не трепна и ръката му не мръдна от руля.

— Е? — рече той и се изплю през борда към брега.

— Можехме да избием по-голямата част и да пленим останалата — каза Олег с тъга.

— Видът им не е особено подходящ за роби — рече Мерик. — Щеше да се наложи да изтребим повечето, а другите се държат прекалено дивашки.

Олег заслони очи с ръка срещу силното слънце.

— Да, май си прав.

В този момент Таби се присламчи до него и го погледна с ясните си детски очи. Мерик забеляза как изражението на Олег се промени, как той въздъхна и вдигна детето в скута си. Не продума повече и се преви над веслото.

Скоро престанаха да чуват виковете от брега и да виждат дребните мъже, облечени в допотопни животински кожи, които подскачаха нагоре-надолу и ругаеха подире им на неразбираем език.

Мерик обърна очи към момичето. То отново спеше дълбоко. Кожата му беше много бяла и той се уплаши, че ще изгори на слънцето. Надвеси се над него, мъчейки се да му пази сянка.

Тогава Клив безмълвно му подаде нещо като шапка, направена от увита в риза дървена паница.

Мерик чакаше с хляб в ръката да се събуди момичето. Когато то отвори очи, го зяпна втренчено, притихнало и неподвижно.

— Как се чувстваш?

— Чиста.

Той й се ухили.

— Би трябвало. Помниш ли как те окъпах снощи?