Катрин Каултър: Дивият барон

— Аз не съм жертва. Никога не съм била жертва.

— Наистина ли познавахте брат ми Джордж? Вече разбрах, че знаете как е изглеждал, но действително ли бяхте близки?

— Да, бяхме, но той не ме е обезчестявал. Може ли да прочета писмото, което ви е написал баща ми?

Младият мъж й го подаде. Трябваше да пооправи гънките му. Гънки, направени в пристъп на гняв. Е, баща й го заслужаваше. „Милорд Маунтвейл — зачете тя, — вашият брат, Джордж Карингтън съсипа бъдещето на дъщеря ми. Вие сте главата на семейство Карингтън и сега е ваш дълг…“

Дъхът й секна. Намеренията на баща й бяха болезнено ясни. Много бавно, много внимателно сгъна писмото и го подаде обратно на собственика му.

— Баща ми е допуснал голяма грешка — заяви тя. — Джордж не ме е обезчестил.

Цялата ситуация й беше безкрайно омразна. Сега вече й стана ясно защо баща й бързаше толкова да напусне Мълбъри Хаус. Беше написал това позорно писмо до брата на Джордж, а след това се бе оттеглил от огневата позиция. Бе оставил нея да се оправя с последствията от плана му за изнудване, без да си дава сметка, че въпросният брат е развратен сатир, чиито апетити бяха дали нов смисъл на тази дума. Поне така беше обяснил Джордж, но после бе потрил ръце и, ухилен до уши, бе заявил, че брат му е най-добрият на света. Думите му я бяха озадачили, особено след предупреждението му да избягва срещата с Роухън, докато Джордж успее да уреди всичко както трябва, в това число и да му обясни ситуацията. Беше заявил искрено, че ако по-големият му брат видеше в нейно лице заплаха за Джордж, щеше да я унищожи, без дори да се замисли, каквото и да му кажеше той. Всичко това й се бе сторило доста объркано.

И ето, че сега стоеше срещу по-големия брат на Джордж. Той не беше тук, за да й помогне. Не бе предполагала, че някога изобщо ще види барона, че ще говори с него. А определено никога не бе желала и той да узнае за нея.

Роухън пусна сгънатото писмо обратно в джоба на палтото си.

— Нямате представа колко се изумих, когато получих това нахално послание. Значи този Холуърт е ваш баща?

— Да, баща ми е. Той не е тук.

— И той ли е господарят на тази великолепна къща?

Гледаше право към големия комин, на който му липсваха половината тухли.

— Той е господарят. Аз съм дъщерята, но Джордж не ме е обезчестявал. Вече ви го казах. Говоря сериозно. Можете да си тръгнете с чиста съвест. Нито желая, нито ми е нужно нещо от вас. Съжалявам за постъпката на баща си. И бъдете сигурен, че ще трябва да се разправя с мен, задето е опитал да ви навреди.

Това беше неочаквано. Роухън не обичаше неочакваните ситуации. А цялата работа бе повече от неочаквана още от самото начало. И онова, което наистина го изумяваше беше фактът, че Джордж ученият, бъдещият картограф, ученолюбивият младеж, който сякаш така и не бе забелязал съществуването на нежната половинка на света, същият този Джордж бе успял да изпита достатъчно страст, за да люби тази прекрасна млада дама. А тя наистина бе дама, това личеше дори под калта по лицето и дрехите й. Разбираше се по стойката и поведението й, по ясния и точен начин, по който говореше.

— Защо сте толкова изцапана?

Непознатата вдигна глава и се усмихна. Наистина красива усмивка, не че това го интересуваше.

— Огледайте се около вас. Тук градинарят съм аз. Много съм добра. Цветята и дърветата ме обичат. Да ви покажа ли лилиите, ирисите и иберисите? Розите ми са най-красивите в околността.

Градинар ли била? Не, нямаше да й позволи да го отклонява от намеренията му.

— Какво искате да кажете с думите, че Джордж не ви бил съсипал?

— Точно това, което казах. А сега може да си вървите, сър. Ще отида да повикам Джейми. Съжалявам, че го накарах да отведе коня и двуколката ви.

— Не, почакайте. — Хвана я лекичко за ръкава. — Слушайте, вие не сте това, което очаквах… поне не на пръв поглед. Искам да поговоря с вас. Има вече почти година, откакто почина брат ми. Щом сте го познавали, бих желал да поговорим за него. Очевидно нямам представа за някои от интересите му, в това число и за вас самата.

— Джордж имаше много интереси по времето, когато го познавах — промълви тихо Сузана.

— Защо тогава не дойдохте на погребението му? Защо той не ми е казвал за вас?

— Защото опитваше да намери най-удобния момент, казвал ми го е няколко пъти. Струва ми се, че за него нищо дори не наподобяваше този най-удобен момент. — Повдигна рамене. — А после вече беше късно. Колкото до погребението, не можах да дойда.