Катрин Каултър - Дивият барон

— Защо?

— Бях нужна тук. Не можех да напусна къщата.

Тук се криеше нещо повече, отколкото казваха думите й. Значи Джордж се опитвал да намери най-подходящия момент? За да му каже какво? Че иска да се ожени за това толкова привлекателно момиче с изцапано лице, което беше градинарка?

— Вижте, може ли да влезем вътре? Горещо ми е и съм жаден.

— Ако ви е толкова горещо, тогава свалете това палто.

Роухън я погледна намръщено. Не беше свикнал жените да му правят забележки… е, това не беше точно забележка, но определено започваше да му става забавно. Майка му го правеше блестящо и винаги с усмивка, която можеше да накара всеки мъж да потръпне. Смъкна горната дреха от раменете си.

— Все още съм жаден и сгорещен. Сега ред на бричовете ми ли е?

Неприличните му думи очевидно нито я заинтригуваха, нито я шокираха. Определено не й се искаше да го кани вътре, но нямаше избор. Той нямаше да си тръгне, преди да е постигнал целта си. А тя трябваше да се отърве от него. Не желаеше да поема и най-малък риск.

Младата жена застина за миг и се заслуша внимателно. Не чу нищо. Най-накрая сви рамене и рече:

— Добре тогава. С радост ще ви дам да пийнете нещо, може би дори и парче торта, но след това ще трябва да си вървите.

— Не искате ли пари от мен?

— Не. Влезте — заяви тя, поставила стиснатите си юмруци на хълбоците.

Разбира се, че бе очаквал това от нея. Сигурно и тя щеше да мисли така, ако бе на негово място. Потръпна при спомена за онова, което бе написал баща й. Още нямаше представа какво щеше да му каже, като се върне в Мълбъри Хаус, но то определено ни най-малко нямаше да бъде мило.

Роухън я последва в тъмния вестибюл на Мълбъри Хаус. Вътре беше много студено, защото пердетата на прозорците бяха спуснати и не даваха възможност на слънчевата светлина да проникне. Влязоха в по-малко помещение, което обаче бе по-светло, тъй като нямаше завеси и бе съвсем оскъдно мебелирано. Единственият диван бе покрит със стара жълта кувертюра, но затова пък със съвсем нови крачета в египетски стил, двата стола изглеждаха доста неудобни, килимът очевидно бе съвсем евтин, но поне бе чист. Дъбовият под бе добре излъскан и по ъглите не се забелязваше никаква прах.

Тази къща очевидно се нуждаеше от средства. Младият мъж се оглеждаше, присвил устни. Защо, по дяволите, тази жена не искаше от него пари? Какво се криеше тук?

Неговата домакиня посочи към един стол и излезе от стаята без да произнесе нито звук или да се обърне.

Той остана сам в продължение на цели десет минути. И поне осем от тях се бе взирал в тези египетски крака. Най-после тя се върна с поднос в ръце.

— Донесох чай и лимонов кекс. Едва от вчера е, така че е достатъчно пресен.

— Вие и готвачка ли сте?

— Обикновено идва мисис Тимънс, но тази седмица дъщеря й роди близнаци и тя трябва да се грижи за другите деца.

— О!

Погледна я, докато вземаше едно парче от кекса. Отхапа. Беше кисел и сух. Преглътна с мъка. Е, не беше по-зле от почти мухлясалите филии хляб, които сервираха в „Алмак“.

— На баща ми също не му харесва как готвя. Казва, че в моите ръце свинската рибица се превръща в подметка, достойна само за козата Лола. Колкото до бедния лимонов кекс, така и не разбрах точно колко лимонов сок да сипя в сместа. Освен това нямах достатъчно захар, а кексовете обичат повечко от нея.

— Не мога да ви помогна.

— Не е нужно. Предполагам, че никога в живота си не сте задоволил сам дори една своя нужда.

Това беше удар в слабините, който един мъж не можеше да понесе.

— Ако опитам да направя лимонов кекс, няма да оплескам така работата. И то защото мога да прочета рецептата, защото имам мозък в главата и знам как да използвам мерки и теглилки. Този тук е по-сух от колелата на двуколката ми. Направо ми заседна в гърлото.

— Как тогава успявате да говорите толкова много?

Думите й го накараха да се усмихне. Вдигна чашата и отпи от чая, като очакваше да вкуси някаква блудкава топла течност. Оказа се обаче великолепен индийски чай, неговия любим. Роухън кимна.

— А сега — облегна се на стария жълт брокат той, — разкажете ми как стана така, че се запознахте с Джордж и как така не ви е съсипал или пък съсипал, по думите на баща ви?

— Не — отвърна тя. — Единствената причина да дойдете е обвинението на баща ми. Той повече няма да ви безпокои, кълна се. Няма какво да научавате. Можете да си вървите с чиста съвест. — Младата жена се изправи. — Приятен ден, милорд. Карайте внимателно до Лондон.