Катрин Каултър - Измамата

— Братовчедка?! По дяволите! Вие сте моя братовчедка? Невъзможно!

— Не точно. Всъщност съм роднина на съпругата ви. Мариса ми беше първа братовчедка.

Кларъндън се втрещи. Смайването му я ободри. Върна му го! Усети, че търси у нея прилики с Мариса.

Еванджелин насочи към него пръст като въображаем пистолет и бавно дръпна спусъка.

— Нали си спомняте Мариса?

— Въпросът ви е меко казано неуместен — отвърна отнесено той, изучавайки лицето й. — Да — кимна накрая, — бадемовидната форма на очите! Точно по това приличате на Мариса. Името ви, мадмоазел?

— Дьо ла Валет, ваше благородие.

— Името на жена ми беше Бошан.

— Да, това е и моето бащино име. Дьо ла Валет е името на съпруга ми.

— Вие сте омъжена? Но това е нелепо! Не ми приличате на омъжена.

— Защо? Допреди няколко минути се питахте дали не сте спали с мен. Нали бракът е именно това?!

— Е, но не само това. В никакъв случай. И къде е този ваш прекрасен съпруг? В дрешника ли се крие? Или зад бюрото ми?

— Не.

— Сигурно ме разбирате. Не съм свикнал да заварвам самотни дами в библиотеката си. Та щом има съпруг, къде е? Зад ламперията?

Внезапно Еванджелин усети, че не издържа повече.

— Може ли да седна? Прекарах доста тежък ден.

— Докато си почивате, защо не взема да потърся този ваш мистериозен съпруг?

Тя не отговори нищо, просто се отпусна в огромния кожен фотьойл до камината. Пламъците бяха утихнали. Жаравата излъчваше топло сияние. Еванджелин приглади старомодната си рокля в гълъбовосиво, очевидно скъпа, но вече поовехтяла и недвусмислено говореща, че дамата под нея е в затруднено положение. Ошар се бе засмял самодоволно, когато я бе накарал да я облече. Беше й казал, че метресата му й я е избрала. После допълни, че херцогът, бидейки човек с голям житейски опит, въпреки младостта си, веднага ще разбере каква е.

— Добре тогава — каза накрая домакинът. — Ясно, че няма никакъв съпруг наоколо. Оставил ви е сама, при това в доста незавидно положение. Та да си дойдем на думата. Аз съм човек, обкръжен от вярна прислуга, мадам. Бихте ли били така добра да ми кажете как успяхте да се настаните в библиотеката ми, без да ме уведомят за пристигането ви?

— Дойдох малко преди вас, ваше благородие. Икономът ви бе така любезен да не ме кара да чакам във фоайето. Бях много намръзнала и той направи всичко възможно да ми помогне да се почувствам по-удобно.

— Значи това е искал да ми каже Басик. „Ваше благородие, приготвил съм ви едно красиво младо парче в библиотеката, готово да ви достави всякакви удоволствия.“ Би било в негов стил, но той, разбира се, не е предполагал, че аз… Няма значение. Надявам се, че вече се чувствате достатъчно удобно. Чай? Бренди? Или пък може би нещо за ядене, сервирано в най-скъпия ми порцелан?

Беше неуловим. Изплъзваше й се. Беше тайфун, който я повлича и я очарова.

— Не, ваше благородие.

Кларъндън се настани на едно канапе срещу нея и протегна дългите си крака. Черните му ботуши блестяха. След като кръстоса ръце върху корема си, рече:

— Та кога ще благоволи да се появи този ваш съпруг?

— Той не е тук. Всъщност не знам точно къде е. Наскоро почина. Аз съм вдовица.

— Не сте ли твърде млада, за да бъдете оставена в това пренеприятно положение, мадам? — отбеляза херцогът, отпуснал се небрежно на канапето.

— Самият вие твърде рано останахте вдовец.

Думите й се нижеха спокойно и естествено.

— Останах вдовец на много по-зряла възраст. Сега съм на двадесет и осем. Смея да твърдя, че вие сте на не повече от двадесет.

— Навърших ги миналата седмица. — Сведе очи, но това изобщо не я улесни в изричането на следващите думи: — Омъжих се на седемнадесет. А вие бяхте само на двадесет и две, когато се оженихте за Мариса, нали? Самата тя пък току-що бе навършила осемнадесет.

— Добре сте информирана.

— Имам отлична памет. А и бях на вашата сватба, ваше благородие.

— Ясно. Всъщност вече започвам да си спомням. Имате ли деца?

Тя поклати глава.

— Ще ме питате ли друго? Започнах да ожаднявам.

— Разбира се, но засега нека се върнем за миг в миналото. Ожених се за Мариса преди шест години и половина. Тогава вие трябва да сте били на тринадесет.

— Да. И след сватбата повече не ви видях.

— Значи съпругът ви е мъртъв. А баща ви в Англия ли е?

„Най-сетне в свои води“, помисли си тя. И макар да знаеше, че това, което се кани да отговори, не е истина, самото изричане на думите на глас като че ли им придаваше някаква достоверност. За неин огромен ужас успя да го каже без колебание: