Глен Мийд - Измамата

Отначало помисли, че това е някаква стара служебна документация на баща й, но после разлисти някои документи и бързо разбра, че представляват съвсем друго. След години научи, че това са копия от дадени под клетва показания — заявления пред полицията от жертвите на един човек.

„Джозеф Делгадо унищожи живота ми… закла сина ми…“

„Джозеф Делгадо окраде компанията ми… той е крадец, комуто не може да се вярва…“

„Джозеф Делгадо е убиец, който заслужава смърт за своите престъпления…“

„Джозеф Делгадо е опасен младеж, който трябва да прекара остатъка от живота си зад решетките…“

Такива документи имаше десетки.

Но кой беше Джозеф Делгадо?

Сред нещата в сандъка имаше някакви стари черно-бели снимки от сцените на различни местопрестъпления. Зловеща снимка на убит човек, проснат в мръсна тясна уличка със забит в гърдите нож. Ужасът бе прекалено голям и Дженифър нямаше желание да гледа повече.

Реши да затвори сандъка, но забеляза още една снимка и зяпна смаяно. Беше снимка на тъмнокос младеж в затворническа униформа. В долната й част някой бе написал с черна химикалка име: Джозеф Делгадо.

Само че лицето бе обезпокоително познато на Дженифър.

Беше лицето на баща й.

Това откритие я ужаси. Делгадо явно бе лош човек. Само че баща й не беше лош. Това я обърка и когато баща й се върна от командировка, тя направо го попита:

— Кой е Джозеф Делгадо?

Пол Марч пребледня.

— Как… откъде научи това име?

Дженифър си призна, че е отключила сандъка на тавана.

— Човекът от снимката… Прилича на теб, тати.

И тогава за пръв път в живота й баща й се ядоса. Очите му проблеснаха странно и страшно. Удари й шамар. Тя толкова се смая, че дори не успя да ахне, преди баща й да изхвръкне от стаята. После се разплака, риданията разтърсиха тялото й и майка й дойде да я утешава.

— Защо… защо тати се ядоса толкова, мамо? Защо ме удари?

— Дженифър, не бива да ровиш из нещата на татко си — тихо каза майка й. — Никога.

— Но аз само…

— Никога, Дженифър!

Изминаха много години, преди Дженифър да събере кураж отново да се качи на тавана или да се заинтересува от работата на баща си. Следващия път, когато това се случи, беше съвсем случайно, но тайните, които в крайна сметка щеше да научи, се оказаха още по-тревожни.

По онова време вече бе на двайсет и малко, в разцвета на младостта си, беше завършила висше и бе прекарала две изтощителни години на работа в една манхатънска галерия на изкуствата. На двайсет и четири реши да запише право. Спечели стипендия в Нюйоркския университет и макар да й се наложи да полага изключителни усилия, най-голямо удоволствие й достави гордостта на баща й, че е избрала да учи право.

Самият той бе останал в „Прайм“ и кариерата му се бе развила повече от успешно. Предната година компанията бе изкупена от частен офшорен инвеститор и не след дълго баща й бе повишен във вицепрезидент, отговарящ за сметките на най-големите клиенти. Печелеше повече от всякога и беше натоварен с допълнителни отговорности, но в известна степен се бе отчуждил, изпадаше в пристъпи на мрачно настроение. Изглеждаше нещастен от съдбата си и Дженифър просто нямаше обяснение на всичко това.

Един ден мина през кабинета му. От верандата се излизаше направо в градината и се разкриваше гледка към морето и частния пристан, до който баща й често водеше Боби на разходка. Двамата обичаха да седят на пристана с часове, да ловят риба и да си говорят до залез-слънце. Онзи ден тя видя, че вратата е отворена, но баща й седеше сам на верандата в любимия си шезлонг, скрил лице в ръцете си. После вдигна глава и заби празен поглед в морето и Дженифър си помисли, че никога не го е виждала толкова загрижен. Лицето му бе застинала маска на крайно отчаяние.

Докато минаваше през кабинета, за да отиде при него, тя видя на писалището сива метална кутия. Капакът беше отметнат. Кутията бе празна, но до нея имаше жълт адвокатски бележник и черна дискета. Дженифър поспря за момент и зърна думата „Паяжина“ и под нея няколко нечетливи реда, написани с почерка на баща й.

В същия момент той я забеляза, стана рязко и влезе.

— Пак ли шпионираш, Дженифър?

— Не… аз… просто дойдох да те видя, татко.

Баща й взе бележника и дискетата и ги сложи в металната касета. Тонът му бе необичайно остър:

— Това е частна кореспонденция и не ти влиза в работата.

— Но аз само…

— Никога повече не го прави. Не си завирай носа, където не ти е работа.