Глен Мийд - Измамата

Райън се поколеба.

— Може би не е редно да те питам, но… свободна ли си тази седмица да излезем на вечеря?

— Страшно съжалявам, Марк, но просто в момента съм затънала до гуша в работа. Да го отложим, а?

Райън се изчерви и храбро се усмихна.

— Разбира се… Искаш ли един съвет? Прибери се и не мисли за всичко това. Онази жена в синята рокля, там вътре, ще мисли предостатъчно и за двама ни.

Дженифър влезе в дамската тоалетна на партера и опита да дойде на себе си. Беше постъпила в отдел „Федерална защита“, след като половин година бе секретарствала за федерален съдия и бе установила, че работата й харесва, макар понякога да й се бе налагало да научава зловещи истории като тази, която току-що бе чула. При това можеше да влезе в положението на младата жена: тя много добре знаеше какво означава да си наранена и травматизирана и животът ти да бъде унищожен от брутални хора. Познаваше това състояние много добре: душевните белези и болката, които отказват да си отидат, така че разбираше какво изживява в момента тази жена.

Знаеше през какви душевни терзания минават в момента всичките й измъчени клиенти и точно това я правеше добра в работата й. За нея работата бе повече от начин да запълниш с нещо деня — беше призвание. Определено не ставаше дума за пари. Печелеше около една четвърт от онова, което печелеха някогашните й колежки в юридическия факултет — поне онези, които работеха за авторитетни адвокатски къщи със солидни клиенти. Но тя се вълнуваше от проблемите на потиснатите, на несправедливо обвинените и един ден смяташе да стане преуспяващ адвокат в криминални дела.

Погледна се в огледалото. Имаше живо, интересно лице. Косата й бе тъмнокестенява, а кожата й — гладка, мека и бяла. Чертите й бяха правилни и фини, устата — чувствена, сините й очи — интелигентни. Фигурата й бе добра, притежаваше желаните извивки в нужните места, краката й бяха добре оформени и знаеше, че е умерено привлекателна за повечето мъже. Но излъчваше някаква отчужденост, дори самата тя я забелязваше. Съзнаваше, че това е част от защитната бариера, която бе издигнала около себе си след смъртта на майка си.

Познаваше много хора и бе водила активен живот, въртящ се основно около посещения във фитнес салони, пиене на кафе с познати, излизане на вечеря с колеги и колежки, но в действителност бе имала малко истински приятели. Беше наела малък апартамент и караше петгодишен форд. Гонеше трийсетте, но не беше омъжена, нямаше стабилна връзка и не беше влюбена в никого.

„А може все още да не съм срещнала истинския мъж“, помисли си.

Но знаеше, че нещата са по-дълбоки от това, и връзката й с Марк Райън бе доказателството, ако такова изобщо бе необходимо. Познаваше го от малка — неговото семейство живееше от другата страна на улицата, но дори тогава се бяха познавали толкова бегло, че си казваха „здрасти“ само понякога. Той бе с пет години по-голям от нея и тя винаги го бе харесвала много, въпреки че току-що бе отклонила поканата му да вечерят. Беше разведен, очарователен, добър в работата си, имаше живо чувство за хумор и най-важното — беше търпелив и внимателен. Пътищата им се бяха разделили през последните й години в гимназията, а три години по-късно неочаквано пак се бяха пресекли: тогава тя учеше право, а Марк Райън бе в нюйоркската група детективи, дошли в Юридическия факултет на Колумбийския университет, за да изнесат няколко лекции по полицейските процедури. След това седнаха на кафе в студентския стол и тя научи, че тъкмо приключвал тежък развод. Беше й се сторил объркан, засегнат и доста огорчен, и макар тогава нито един от двамата да не бе показал и намек на романтичен интерес към другия, между тях по някакъв трудно обясним начин се бе зародило непринудено приятелство. През следващата година приятелството малко по малко се бе задълбочавало и макар да не бе минавал месец, без да излязат на вечеря, или седмица, през която да не се чуят по телефона, това бе всичко — никакъв секс и никакви интимности. Марк се бе оказал истински, скъп приятел — може би най-добрият, който бе имала, и въпреки че го харесваше и дори донякъде я привличаше, тя знаеше, че се страхува от прекалено сближаване с него.

Преди два месеца бяха отишли на вечеря в „Спалио“, а след това в апартамента й Марк я бе целунал и тя си спомни приятното усещане на физическа близост, но когато целувката бе продължила и той бе посегнал да я разкопчае, тя се изплаши и му каза да спре.

Продължаваше да се гледа в огледалото. „Ами ако вината е в мен и съм фригидна?“