Глен Мийд - Измамата

В три през нощта Дженифър Марч се събуди. Беше сигурна, че в спалнята й има някой.

Вилнееше буря, светкавици раздираха мрака зад прозорците й, дъждът плющеше, сякаш небето се бе продънило. Тя отвори очи, бе изплашена. И внезапно с кристална яснота осъзна две неща: рева на бурята отвън и ужасяващото усещане, че наблизо има някой. По лицето й изби пот, тя се задъха. Отметна завивките и видя над себе си облечен в черно мъж.

— Не мърдай! — заповяда той.

Изпадналата в паника Дженифър не го послуша и той я зашлеви. Шамарът я зашемети.

— Мирувай!

Блесна поредната светкавица и в ослепителната светлина тя зърна лицето му.

Но той нямаше лице!

Носеше черна скиорска шапка с прорези — от тях я пронизваше погледът на тъмните му очи. Ръката му — в кожена ръкавица — стискаше дълъг нож. Дженифър отвори уста да изпищи, но мъжът я затисна. Тя ахна задавено, сви се от страх и хавлията се вдигна над коленете й. Мъжът остави ножа на нощното шкафче, плъзна ръка между краката й, разтвори ги насила и Дженифър усети да я полазват ледени тръпки.

— Кротко или ще ти прережа гърлото!

Но Дженифър и без това беше като вкаменена. Мъжът разкопча панталона си и проникна в нея с дива сила. Болката беше неописуема. Дженифър беше ужасена. Онова, което правеше мъжът, беше животинско и отблъскващо, но тя бе толкова уплашена, че не смееше да помръдне. Бурята навън вилнееше, а мъжът глухо сумтеше, явно от наслаждение.

И изведнъж всичко свърши. Мъжът стана, махна ръката си от устата й — само че Дженифър бе прекалено травматизирана, за да изкрещи — и взе ножа от нощното шкафче. Окървавената стомана проблесна в полумрака.

— Какво… какво ще правиш? — изхълца тя.

— Ще те убия.

И този път Дженифър вече изпищя.

Събуди се с писък и осъзна, че притиска възглавницата към гърдите си. Този път събуждането не бе част от кошмара, а истинско. Задавена от ужас, тя задиша трескаво.

Пусна възглавницата и избута завивките встрани. Включи нощната лампа, надигна се от леглото и като залиташе, отиде до прозореца. Наложи си да диша по-бавно и равномерно и се вслуша в шума отвън. Дъжд. Тежък, несекващ порой, струите се изсипваха в мрака със свистене.

Вгледа се, но не виждаше нищо, никаква сребриста лунна светлина, която да я утеши, просто черен леден дъжд, падащ под наклон от поривите на вятъра. Светкавиците проблясваха непредсказуемо, последвани от тътена на гръмотевиците. Ню Йорк спеше, цялото Източно крайбрежие бе потънало в мрака на бурята, но тя бе съвсем будна, с изтерзана душа, обзета от спиращ сърцето й страх. Кошмарът пак я бе споходил по време на буря. И както винаги, реалността му я бе разтърсила до дън душа.

Излезе в коридора като сомнамбул, отиде в банята, дръпна кърпата от закачалката и попи с нея потта от челото си. После отиде в кухнята, извади бутилка вода от хладилника, наля си и добави няколко кубчета от машината за лед. Отпи голяма глътка, върна се все така боса в спалнята и седна на леглото. Опря гръб на стената, притисна чашата към горещото си чело и погледна бледозелените цифри на часовника — беше 3:05.

Без да се замисля, намери пластмасовото шишенце със сънотворно върху шкафчето, отвори го, изсипа в ръката си две хапчета, лапна ги и ги изпи с нова голяма глътка от чашата. Мразеше сънотворните, но знаеше, че този път няма избор. Искаше да спи, неизмъчвана от сънища.

Апартаментът в Лонг Бийч, Лонг Айланд, беше малък: спалня, приятно обзаведен хол, кухненски бокс и миниатюрна баня. В ясен ден Дженифър можеше да види през прозореца отвъд протока, в Коув Енд, къщата на родителите си. Безлюдна и изоставена сиво-бяла постройка в колониален стил със собствен пристан. Беше се пренесла в този апартамент с надеждата да започне на чисто, неспособна да понася повече живота в онази къща, но надеждите й за ново начало, за някакво начало изобщо, не се бяха оправдали. Оказа се, че не може да се изтръгне от капана на миналото, не е в състояние да разкъса оковите му. Кошмарът продължаваше да я измъчва. Спомените я бяха обсебили. Въпреки желанието й да ги забрави, те не спираха да я спохождат. Струваше й се, че разбира защо. Понякога сънищата бяха единственото, което й бе останало. Единственото, припомнящо й живота, който бе имала и който безвъзвратно беше загубила, загубила го беше заедно с баща си и майка си, дарени с благословен от бога щастлив брак.