Глен Мийд - Измамата

Беше на двайсет и три, със сини очи и невинно лице, което бе причината да се спрат точно на нея. Дъщеря й Тамара приличаше на нея с кръглото си личице и широко отворените си невинни очички и Надя я обичаше до полуда.

Животът в Москва бе тежък. Беше много трудно да заработиш насъщния в конкуренцията на осем милиона по улиците. Трудно да оцелееш в малката стая на четвъртия етаж в жилищен блок, под наем, без топла вода и сред плъхове и хлебарки.

Надя Федов искаше по-добър живот от този за дъщеричката си. Момичето нямаше да свърши като майка си в нощен клуб, който практически не се различаваше от публичен дом, нямаше да се налага да търпи около себе си жестоки пияни мъже, които да се гаврят с тялото й за презряна шепа рубли. Щеше да спи в чисти чаршафи и да разполага с топла вода, да има хубав апартамент в свестен квартал и добри деца за съседи и приятели. Това бяха простичките неща, които Надя искаше за дъщеричката си. Погледна Тамара. След превъзбудата на осемчасовия полет от Москва детето явно беше изморено. Косицата му бе разчорлена. Тамара разтърка очи.

— Спинка ми се, мамо!

— След малко, Тамара. След малко…

Надя залюля загърнатото в синьо одеялце бебе и погледна напред към гишето на имиграционната служба. Пред нея вече бе останал само един пътник и тя неспокойно чакаше зад жълтата линия на пода.

„Опитай се да не се страхуваш“, каза си наум.

Паспортът й бе идеален фалшификат, имената на децата бяха вписани на необходимото място, а на една от страниците имаше американска входна виза. Изведнъж се оказа, че редът й е дошъл, и имиграционният служител в тъмносиня униформа я повика с пръст. Тя се подчини и му подаде паспорта си и попълнената преди кацане карта.

Мъжът разгледа паспорта, после изучаващо огледа лицето й. Прекара паспорта през нещо като скенер, вдигна глава и протегна ръка.

— Билетите, ако обичате.

Надя му подаде самолетните билети. Служителят ги разгледа и отново върна погледа си върху нея.

— Ще останете в Ню Йорк Сити четиринайсет дни?

— Да.

— На този адрес?

— Да.

— Това ли са децата ви?

— Да.

Служителят се надигна през издигнатото си на постамент бюро, за да разгледа Тамара, след което й намигна. Тамара му се усмихна и свенливо се хвана за роклята на майка си.

— Хубаво момиченце — отбеляза мъжът.

— Да. — Надя направи опит да се усмихне. Човекът бе много мил, съвсем различен от онова, което бе очаквала.

Той хвърли бегъл поглед на бебето, все така загърнато в одеялцето, откъсна талона на картата, приши го с телбод към една от страниците на паспорта й, удари върху него печат и й го върна заедно с билетите.

— Благодаря ви, мадам. Приятно прекарване в Ню Йорк.

Но не беше приключило. Надя взе куфара си от въртележката, плати за количка и тръгна към митническия контрол — буташе с една ръка количката, все така притиснала с другата бебето. Тамара се държеше за количката. Изведнъж Надя истински се изплаши и сърцето й забумтя. Тя залюля притихналото бебе в ръцете си и прошепна:

— Спи, Алексей, спи, мъничкият ми.

На десет метра пред нея бяха масите на митничарите — двама униформени мъже, които просто стояха, без да правят нищо. Автоматично отваряща се врата от другата им страна извеждаше в залата на пристигащите и тя си помисли: „Толкова близко до свободата. Толкова близко до всички неща, които искам за моята Тамара“. Продължаваше да си казва, че всичко ще е наред, но тялото й сякаш гореше. Онези хора й бяха казали, че понякога митничарите не те спират, не се занимават с теб и просто те пускат да минеш, все едно ги няма. „Преди всичко не ги поглеждай, опитай се да не прехващаш погледа им, не изглеждай изплашена, не събуждай подозрение. Тези мъже са тренирани да подушват страха по същия начин, по който хрътката усеща лисица. Дръж се като обикновен пътник, който няма какво да крие.“

Надя се опитваше да си спомни всички тези съвети, но й беше трудно, докато се бореше с количката и увитото бебе. Вече приближаваше масата. Забеляза, че повечето пътници минават свободно и че митничарите ги наблюдават безучастно, без да се главоболят да спират някого. Видя един от тях да поглежда към нея и веднага отмести поглед, както я бяха инструктирали, като се престори, че подрусва бебето. „Спи, Алексей“, прошепна му.

Вече минаваше покрай тях и те не я спираха. Изпита истинско облекчение.

— Това вашият багаж ли е, госпожо?

Тя продължи напред към спасителната врата, но внезапно друг митничар сложи ръка върху количката й. Сърцето на Надя лудо заби.