Глен Мийд - Измамата

Само че сънищата я изкарваха от равновесие, връщаха ужаса и мъката, а тази нощ я бяха впримчили в себе си и отказваха да я пуснат. И точно поради тази причина тя усещаше, че има нужда да чуе човешки глас, за да разбере, че не е сама и че по някакъв начин е свързана с друг човек.

Отново се взря в часовника — 3:06. Знаеше, че на този свят има само едно човешко същество, с което може да сподели отчаянието си в този невъзможен час — и по всяко друго време. Взе слушалката и набра с осветените клавиши добре познатия номер. На десетина километра от нея, в Елмънт, Лонг Айланд, телефонът иззвъня няколко пъти, после в ухото й се разнесе сънен мъжки глас:

— Ало?

— Аз съм.

— Дженифър? Какво е станало?

Марк Райън се разсънваше бързо. Загрижеността в гласа му бе просто физически осезаема.

— Извинявай, Марк. Знам колко е часът, но просто няма на кой друг да се обадя.

— Остави това, Дженифър. Знаеш, че съм винаги на твое разположение.

— Събудих те…

— Няма нищо. И без това си легнах преди малко. — Той тихо се засмя. — Обикновено не може да ме събуди и земетресение, но тази нощ спя на пресекулки. — Чу се шумолене на чаршафи, той явно сядаше в леглото.

Силна гръмотевица накара Дженифър да трепне.

— При теб нощта май е ужасна — каза Марк.

— Доста е зле.

— Сигурно пак си сънувала. Затова ли ми се обаждаш, Дженифър? Сънувала си, нали?

— Същия сън… Видях го в стаята. Беше… истински, както винаги. А и въображението ми прави нещата още по-лоши. Винаги си представям, че успява да ме изнасили.

— Разстроена си, Дженифър.

Гласът й се пречупи:

— Понякога ми се струва, че няма да издържа. Като тази нощ, Марк. Струва ми се, че няма да мога да ги забравя, че няма да мога да се оправя без тях. А си мислех, че с времето ще става по-леко. Нищо подобно. Две години минаха, а ми се струва, че всичко сякаш е било вчера.

Марк я изслуша и тихо отговори:

— Знам, че не ти е лесно, Дженифър. А и годишнините — особено трагичните — понякога ни правят много чувствителни и уязвими. С всички се случва. Но трябва да разбереш, че онзи мъж няма да се върне. Никога! Разбери това.

Тя чу думите и ги остави да я утешат. Гледаше водната стена зад прозореца. Коув Енд сигурно бе скрит в студения лепкав мрак. Топлият и гостоприемен някога дом, с който я свързваха толкова много хубави спомени, вече не съществуваше.

— Дженифър?

— Да?

— Майка ти не би искала да страдаш така. Не би искала да си изтерзана и разстроена, та дори и на рождения й ден. Така че сега искам да легнеш, да затвориш очи и да се опиташ да заспиш. Ще ме послушаш ли, Дженифър?

— Пих хапчета, вече ми се приспива.

— Колко взе?

— Две.

Усети облекчението в гласа му.

— Е, няма да ти навредят. Точно в момента сигурно имаш нужда от тях. Наред ли е всичко? Наистина ли хапчетата вече действат?

— Мисля, че да.

— Нека тогава да се уговорим да ти позвъня утре… или ти ми се обади веднага щом имаш желание да говорим.

— Добре…

— Лека нощ, Дженифър. Опитай да си починеш. — В гласа му се долови намек на развеселеност, но тя усети, че той търси начин да я извади от мрачните й мисли. — Ако бях при теб… и ако отношенията ни бяха по така… щях да ти предложа да заспиш в прегръдките ми.

— Знам. Лека нощ… И благодаря, че ме изслуша, Марк. Благодаря ти, че те има.

— За какво друго са приятелите? Сега си почини. Съвсем скоро пак ще се чуем.

Последните му думи бяха: „И се пази“, след което той затвори.

Тишина… Тишина, нарушавана само от шибащия прозореца дъжд и отдалечаващия се грохот на гръмотевиците. Дженифър най-сетне се сети да остави слушалката, легна настрани, подпъхна като дете ръце под главата си и се загледа със замъглен поглед в стичащите се по стъклото струи. Най-после кадифената прегръдка на сънотворното я обхвана и притъпи усещанията й. За краткия миг, когато се намираше в ничията земя между съня и реалността, тя разбра със сърцето си, че никой не може да й помогне. Никой друг освен самата тя. Някой ден, по някакъв начин, тя трябваше да приеме нещата и да се научи да живее в мир с обсебилите я демони.

Точно сега това беше невъзможно, но поне маскирания вече го нямаше и кошмарът си бе отишъл. Поне това… И в този миг жадуваният сън най-сетне дойде, клепачите й трепнаха и Дженифър Марч се предаде на остатъка от нощта.

Международно летище „Кенеди“, Ню Йорк

Надя се молеше всичко най-сетне да свърши. Ако оцелееше през следващите няколко минути, вероятно щеше да живее. Тя тревожно притисна бебето до гърдите си и хвана по-здраво ръката на двегодишната си дъщеричка. Летището беше шумно и претъпкано. Намираше се на „Джей Еф Кей“ за пръв път и бе изплашена, макар онези мъже да й бяха разказали какво да очаква. Лицето й беше лепкаво, под вълнената рокля по гърба й се стичаха струйки пот.