Глен Мийд - Измамата

— Защо си мислиш за нея?

— След като Моская ще са заети за дълго в съдилищата, вероятно няма да ги е грижа какво точно е станало с нея.

— Какво искаш да кажеш, Джени?

— Ако успея да я убедя да стане федерален свидетел, ще направиш ли каквото можеш да отърве затвора?

Марк се усмихна.

— Ама ти наистина не се отказваш. И право да ти кажа, хвана ме в момент, в който и аз не мога да откажа.

— Тя е невинна, Марк. Не е справедливо да се превръща в изкупителна жертва за престъпление, което е била принудена да извърши.

— Ще говоря със сътрудниците на федералния прокурор и ще видя дали са склонни да помогнат. Но при едно условие…

— Какво?

— Ако някога се забъркам в неприятности, искам ти да си ми адвокат. Става ли?

— Става. Едно последно нещо, Марк.

— Казвай.

— Ще доведеш ли Боби тук? Трябва да му кажа нещо.

— Искаш да говориш с него тук? Сигурна ли си?

Дженифър кимна и каза:

— Често идвахме тук и седяхме заедно с татко.

— Ще взема количка от линейката. — Марк неохотно пусна ръката й, стана и я погледна в очите. — Да ти кажа, и аз не се отказвам лесно.

— Знам.

— Ако почувстваш, че имаш нужда от рамо, на което да се облегнеш, или от някой, който да те изслуша… знаеш на кого да се обадиш, нали?

— Ти си първият, на когото ще се обадя. И имам едно странно усещане, Марк. Че… че винаги ще е така.

Той кимна и преди да тръгне й прошепна:

— Има още много неща, които не си казахме. Но ще говорим пак.

Дженифър слушаше как стъпките му се отдалечават — също както стъпките на баща й някога. Все още й липсваше. Липсваше й гласът му, липсваше й как бе идвал по пътеката, и тя се бе хвърляла в разперените му ръце, липсваха й много най-различни неща, свързани с него. Болката не бе отминала и тя знаеше, че никога няма да отмине съвсем.

Със сърцето си разбираше, че това е невъзможно, но може би някой ден, някак, щеше да се научи да живее в мир с демоните, които обитаваха душата й. Но тя бе завинаги в плен на своето минало, окована във веригите му. Спомените я преследваха и тя знаеше защо — те бяха единственото, което имаше. Единственото, което продължаваше да я свързва с онова общо и загубено заедно с майка й и баща й, и със светостта на съвместния им живот.

След малко зад гърба й се разнесе шум и тя се обърна. Марк беше докарал Боби с инвалидната количка. Кимна й безмълвно, обърна се и тръгна към къщата, за да ги остави сами.

Дженифър стана и се приближи до брат си. Коленичи и го погледна в очите. Боби все още беше объркан и се клатеше механично напред-назад. Откъм морето полъхна вятър и разроши косата му. Тя я приглади с длан.

— Помниш ли как идвахме тук вечер и си говорехме с татко?

Боби кимна.

Дженифър хвана ръката му.

— Много скоро ще дойде моментът, когато ние с теб, Боби, ще трябва да си поговорим. Не само за тази нощ, а за всичко, което се е случило преди. За неща, за които не сме продумвали, понеже са прекалено болезнени. Знаеш това, нали? Това е единственият ни начин да се опитаме да затворим страницата на миналото и да продължим напред.

Боби пак кимна и тя леко стисна ръката му.

— Сигурен ли си?

Искаше да му каже още много неща, да го увери, че всичко ще е наред, че каквото и да се случи, те ще продължат да са заедно, защото са една плът и една кръв, но си мислеше, че Боби вече го знае. Прегърна го. Той изведнъж се разплака. Тя го притисна още по-силно до себе си, усети бузата му на рамото си и двамата останаха така, притиснати един до друг, леко поклащащи се под студения повей откъм Атлантика, сякаш всеки от тях бе единственото, което другият притежава на този свят — нещо, което никой не иска да загуби.