Глен Мийд - Измамата

Гаруда наби спирачки.

— Къде е тя, Дани?

— Не знаем. Останала е на линията за по-кратко от девет секунда, а това е минималното време, за да разберем откъде е обаждането. Мрежовият доставчик е опитал да го трасира при тях, но твърдят, че използваният телефон е бил изключен. Ако искаме да установим местоположението й, трябва да се надяваме, че ще позвъни пак.

— Само че това може никога да не се случи, Дани!

— Ето, това беше лошата ми новина.

Марк знаеше, че ще се удави. Поемаше между вълните дълбоки глътки солен въздух и отчаяно се държеше за въжето. Стейвс стоеше над главата му и беше насочил към него пистолет. Шансовете на Марк да избяга бяха нулеви. Беше се надявал да се приближи до Стейвс достатъчно, за да го бутне или препъне в морето, но Стейвс се бе оказал предпазлив и не го бе допуснал до себе си. Марк знаеше, че няма смисъл да прерязва въжето на кръста си с ножчето, та да се измъкне с плуване — морето бе толкова бурно, че никой не би могъл да оцелее. Но трябваше да направи някакъв ход, когато се качеше горе.

Вече беше прерязал придържащото пакета въже, но бе оставил острието на ножчето отворено. Черната пазарна торбичка беше в ръцете му. Беше тежка, в нея имаше нещо, което май беше кутия. Той я притисна към гърдите си и се заизкачва по стълбата.

Стейвс изкрещя над главата му:

— Първо хвърли ножчето. После се качи горе. И внимавай да не изпуснеш шибаната касета!

„Проклятие!“ Марк се бе надявал, че във възбудата си Стейвс ще забрави за ножчето. Е, край на надеждите.

— Хвърли го — повтори заплашително Стейвс.

Марк хвърли ножчето на пътеката. Стейвс започна да дърпа въжето, за да изтегли Марк. Когато стигна до пътеката, Марк клекна, напълно изтощен. Единственият му шанс бе да се нахвърли върху Стейвс и да рискува да бъде прострелян. Опасно, но какво друго му оставаше?

Стейвс се наведе да вземе пакета. Марк се стегна, за да скочи върху него… но в същия миг изтрещя изстрел. Чу се слабо, но последва нов… и следващ… цяла канонада.

Идваха откъм къщата. „Дженифър… Боби.“ Марк се опита да се изправи, но Стейвс беше по-бърз — сграбчи пакета и го ритна обратно във водата.

— Сбогом, глупако!

Стреля в падащото му тяло, после, когато кипящите вълни погълнаха Марк, се обърна и хукна като луд към къщата.

Дъждът биеше Дженифър в лицето. Оставаха й още трийсетина метра до къщата на Райън и тя вече различаваше през пороя бялата врата, стълбите до верандата, тъмната площадка. Небето експлодираше с гръм и светлина. Сърцето й биеше до пръсване, но тя пак събра кураж да погледне назад. Келсо тичаше след нея.

„О, господи… ще ме убие!“

Двайсет метра до вратата.

Петнайсет.

Дъждът я заслепяваше. Вече не смееше да се обърне — и беше сигурна, че Келсо всеки момент ще я настигне.

Десет метра.

Изтича бързо по стъпалата, прескочи сандъчето с цветя, намери веднага резервния ключ точно там, където й бе казал Марк. Улучи ключалката от първия път, завъртя го, бутна вратата, влезе в коридора, запали осветлението, огледа се заслепена за миг от ярката светлина и видя пред себе си стълбите. Без никакво колебание затича към тях.

Келсо стигна до коридора само няколко секунди по-късно. По лицето му се стичаха пот и дъжд, но той продължаваше да притиска с ръка раната на врата си. Огледа се като обезумял, като побеснял от мириса на кръв хищник. Веднага забеляза мокрите следи по стълбището и скръцна със зъби.

— Идвам, кучко!

И затича нагоре, вземаше стъпалата през едно.

Пред Дженифър имаше шест врати. Площадката пред тях нямаше нищо общо с тази в къщата на родителите й. Всички врати бяха затворени и тя просто не знаеше коя да избере.

„Най-близката.“

Отвори вратата и се озова в малка стаичка, вероятно някога принадлежала на Марк или на някой от братята му. Изскочи навън и бутна следващата врата. Тази спалня беше по-голяма, гледаше към градината отзад, но не беше основната — за стопаните на дома. Чу долу в хола шум, последван от тежко дишане.

„Келсо.“

Тласкана от все по-голямо отчаяние, тя отвори следващата врата и се вмъкна в поредната спалня. Тази беше просторна. Не посмя да запали осветлението. По стълбите изтрополяха тежки крачки. Келсо се приближаваше.

Огледа се панически. Пердетата бяха дръпнати и стените се осветяваха от сините светкавици. Видя писалище от тъмно дърво със стол пред него и грижливо подредени снимки в рамки и телефон отгоре. Беше намерила нужната спалня, но нямаше време да използва телефона. Трябваше й не телефон, а оръжие.