Глен Мийд - Измамата

— Да, моят… багаж. — „Опитай се да не издаваш тревогата си.“

— Минете насам, ако обичате. — „Ако те спрат, прави каквото ти кажат. Запази спокойствие, сякаш нямаш от какво да се страхуваш.“

Само че Надя бе ужасно изплашена. Едва избута количката до масата, краката й се подкосяваха. Мъжът вдигна куфара й от количката, сложи го на металната маса и учтиво каза:

— Отворете го, моля.

Надя с труд забърка в чантата си, като подрусваше бебето в другата си ръка. Беше объркана и съзнаваше, че мъжът пред нея без труд долавя това. Най-сетне намери ключа. Без да изпуска бебето, се опита с разтреперани ръце да отключи куфара и митническият служител услужливо предложи:

— Дайте на мен.

Отвори куфара и претърси личните й вещи. Евтини дрехи и бельо за нея, Тамара и бебето. Малката, опакована в хартия за подарък кутийка, вързана с розова панделка и акуратно скътана между дрехите, привлече вниманието на митничаря. Той я сложи встрани и довърши прегледа на останалите й вещи бързо и акуратно. Когато приключи, взе кутийката.

— Какво има вътре, госпожо?

— Подарък… за братовчед ми.

— Какъв подарък по-точно?

— Шалче.

Мъжът разклати кутийката. Никакъв шум. Погледна Надя изпитателно, премести поглед върху бебето в ръцете й и свърши огледа с Тамара.

— С кой полет пристигнахте?

Надя прочете номера на полета от билета си и бавно повтори цифрите.

— С полета от Москва. Току-що кацнахме.

Мъжът лекичко се намръщи и попита:

— Добре ли е бебето ви?

Надя поклати глава:

— Полетът беше дълъг. Не мисля, че е добре.

Мъжът погледна кутийката в ръката си, сякаш се мъчеше да реши какво да предприеме, после каза:

— Ако нямате нищо против, последвайте ме в офиса.

— Но детето ми… Трябва да го види лекар…

— Ще свършим много бързо.

Мъжът избута количката през вратата на близкия офис. Една служителка се присъедини към тях и задържа вратата да минат. Дребничка, симпатична, тъмнокоса. Във вените й сигурно течеше мексиканска кръв. Табелката на гърдите й гласеше „Рета Хондалес“. Когато влязоха, на Надя й призля. В малката стая беше много топло. Тя стисна още по-силно ръчичката на Тамара, която гледаше с широко отворени очички, чудеше се какво искат тези хора от мама.

Мъжът сложи кутийката на масата, колежката му стоеше отстрани.

— Налага се да отворя това, госпожо. Имате ли някакви възражения?

— Моля?

— Може ли да отворя подаръка?

Надя кимна, знаеше, че не трябва да се разтреперва.

— Да, може.

Пред очите на колежката си митническият служител внимателно развърза розовата панделка, разопакова луксозната хартия и отвори кутийката. Разгледа съдържанието й внимателно, но не откри нищо подозрително. Изглеждаше малко ядосан, лицето му се зачерви, сякаш беше разстроен от това, че не е намерил нищо заслужаващо внимание и е допуснал грешка.

— Мога ли да видя паспорта ви, ако обичате?

Надя зарови в чантичката си и го извади. Едва не го изпусна, докато му го подаваше, но той ловко го хвана. Разгледа страниците една по една.

— Това ли са децата ви?

— Да, написано е в паспорта.

— Зная, че са вписани в паспорта ви, но това ли са вашите деца?

— Да.

— На колко е малкият?

— На три седмици.

Служителят изгледа вързопа в ръцете на Надя и тя побърза да каже:

— Не е добре. Полетът беше дълъг и…

— Казахте ми вече. Няма да ви задържаме повече, госпожо. — Служителят заобиколи масата, за да й върне паспорта. Погледна бебето в ръцете й, сгушено в бледосиньото одеялце, с умиротворено личице и затворени очички.

Поколеба се за миг, после някакъв инстинкт го накара да посегне и да докосне бузката на бебето. Пребледня и изгледа Надя изумено. Погледът му издаваше онова, което вече й бе известно:

— Госпожо… това дете е мъртво.

113-и участък в Куинс, Ню Йорк, е разположен в бозава сграда от обезцветили се тухли на Бейсли Булевард. Участъкът отговаря за реда в разпрострелия се на огромна площ район Куинс, като юрисдикцията му покрива и едно от най-оживените летища на света: „Джей Еф Кей Интернешънъл“.

Дженифър Марч паркира сивия си форд до тротоара и влезе през главния вход. Дежурният сержант и няколко униформени полицаи се занимаваха с опашката от чинно чакащи реда си хора, но сержантът инстинктивно вдигна поглед, доловил приближаването на насочилата се към него млада привлекателна жена с кожено куфарче. Жената бе малко под трийсетте, определено красива, с тъмна коса, облечена в тъмносиня пола и сако, които очертаваха съблазнителна фигура. Сержантът я изгледа навъсено, с поглед, който откровено съобщаваше, че не му е приятно да я види.