Глен Мийд - Измамата

Надя Федов прехапа устни и избърса очите си.

— Работя в нощен клуб в Москва. По образование съм икономист, но животът в Русия е труден и това беше единствената работа, която успях да намеря. Двама мъже понякога идваха в клуба и винаги имаха много пари. И винаги ме гледаха. Един ден единият ми каза: „Искаш ли да спечелиш десет хиляди долара?“. Попитах как. Казаха ми, че трябва да занеса нещо в Ню Йорк Сити. Щели да ми дадат паспорт за мен и дъщеря ми с американска виза. Попитах какво трябва да нося и те казаха, че е нещо много важно. Десет хиляди са много пари, а с американска виза може би мога да остана във вашата страна и да не се връщам в Москва. Така че им казах: „Може“.

Дженифър тихо я подкани:

— И после?

— След няколко дни единият мъж дойде. Каза, че трябва да взема едно мъртво дете. — Гласът на Надя Федов се пречупи и по бузите й потекоха сълзи. — Детето щяло да бъде в паспорта. В тялото щяло да има наркотик. Изплаших се и попитах мъжа откъде ще намерят детето, а той отговори, че не е моя работа. Ужасно беше — да използват труп за пренасяне на наркотици. Беше толкова… ужасно, че казах: „Не, отказвам се“. После двамата ме пребиха. Казаха, че ще убият дъщеря ми, ако не направя каквото искат. Но ако съм направела каквото ми кажат, съм щяла да получа парите и всичко щяло да е наред. Така че направих, както ми казаха.

— А какво трябваше да направиш с мъртвото дете, след като кацнеш в Ню Йорк?

— Щели да ме чакат в хотела до летището. Нямало да ги познавам, но те щели да ме познаят. Трябвало да им предам детето и щели да ми платят. След това съм можела да задържа паспорта и да вървя където поискам.

Дженифър се наведе напред и се взря в лицето на младата жена.

— Истината ли ми казваш, Надя?

Надя Федов се прекръсти.

— Кълна се в живота си.

— А защо просто не каза на митницата, че са те принудили да пренесеш наркотици?

— Защото онези ми казаха, че ще ме намерят с дъщеря ми и ще ни убият, ако кажа на полицията или на някой друг.

— Как се казват тези хора?

Надя Федов сви рамене.

— Не зная. Но дори да знаех, нямаше да кажа.

— Защо? Страх ли те е?

— Да, страх ме е. Те казаха, че няма значение дали съм в затвора, пак щели да ме намерят да ме убият, ако говоря. Да убият и мен, и дъщеря ми. — Надя избърса очите си. — Тези мъже, те са много… много зли. Правят злини и това им е приятно. Знам, че не се шегуват. Казаха, че няма да ме заловят, ако правя каквото ми кажат, защото с две деца не изглежда, че пренасям наркотици. Но ако ме хванат, така казаха, все едно съм умряла, ако кажа на полицията за тях. Как изглеждат, как да ги разпознаят.

— А защо изобщо се съгласи да направиш онова, което са поискали от теб, Надя? Особено след като си разбирала, че е незаконно?

Надя Федов се поколеба и отговори:

— Заради дъщеря ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си американка. Живееш в богата страна. Не знаеш какво е да си бедна. Да си без пари и без надежда. Да нямаш живот, само бедност и болка. Не искам дъщеря ми да е бедна и да страда. Искам да живее. Да има хубав живот тук, в Америка. Но сега вече никога няма да я видя…

Надя Федов отпусна лице върху ръцете си и се разплака. Дженифър стана, заобиколи масата и я прегърна през раменете, за да я успокои. Но Надя беше безутешна.

Марк Райън чакаше в коридора.

— Е? Как мина?

— Тя е подлъгана, Марк. Използвали са я.

— Малките хора винаги го отнасят. Босовете по правило се измъкват. Веднага се досетих, че е „муле“. Използват дребни риби, които го правят за пари или защото ги заплашват, или и двете. Как мислиш, ще се съгласи ли да говори с мен?

— Съмнявам се. Много е изплашена.

— Не съм изненадан. Онзи, който я е обработил, вероятно й е казал, че могат да се доберат до нея дори в затвора. — Райън погледна Дженифър Марч и видя, че очите й са пълни със сълзи. — Добре ли си? Изглеждаш много разстроена.

— Ще се оправя. Просто не мога да извадя от мислите си мъртвото бебе и провала в живота на една млада жена и нейната дъщеричка.

Райън сложи ръка на раменете й.

— Стига де… успокой се. Помни правило номер едно: не допускай да се забъркаш емоционално.

— Става дума за дъщеричката й… Може ли да я види?

— Ще видя какво може да се направи.

— Обещаваш?

— Разбира се.

— Благодаря, Марк.

— Да оставим сега това. Ти как си?

— Добре.

— Как е Боби?

— Боби е чудесно.

— Ходих в Колдуел да го видя два-три пъти. Но това беше преди месеци. Пак трябва да ида.

— Той много ще се зарадва.