Глен Мийд - Измамата

Тялото му се изпъна и той изкрещя. Очите зад маската се разтвориха широко, после той я пусна и извади ножа. Дженифър успя да го избута встрани, измъкна се някак от леглото и побягна към вратата. Изтича надолу по стълбите, изхвръкна на улицата и смъкна превръзката от устата си. Твърдите струи на дъжда зашибаха тялото й, небето над главата й се раздираше от светкавици, но тя продължаваше да тича и да ридае.

„О, Боже… Господи, помогни ми!“

Най-близката съседска къща беше на петдесетина метра, на отсрещната страна на улицата. Дженифър виждаше през пороя бялата й врата и потъналата в сумрак веранда. Сърцето й заби лудо, когато обърна глава и видя маскираният мъж да изскача на улицата и да се спуска след нея с окървавения нож, притиснал с другата си ръка раната на шията си.

„Господи… не!“

Трийсет и пет метра до спасителната врата.

Трийсет…

Нощницата се заплиташе около краката й и я забавяше.

Двайсет метра.

Дъждът влизаше в очите й. Тя чуваше все по-ясно приближаващите се стъпки зад себе си. Не смееше да се обърне.

„Ще ме убие!“

Десет.

Дженифър изтича нагоре по няколкото стъпала.

Заблъска с юмрук по вратата и изкрещя отчаяно:

— Помогнете ми! Помощ!!! Той ще ме убие! Помощ!…

В следващия миг пред очите й притъмня и тя припадна.

Свести се в болницата. Някой бе оставил прозорците отворени, през тях полъхваше топъл вятър и пердетата се раздуваха като платна и после се отпускаха. Влезе мъж. Беше към шейсетте, имаше симпатично лице и прошарена коса. Единственият дефект в безукорното му мъжествено излъчване бе леко накуцване. Дженифър зърна през отворената за миг врата стоящия отвън на пост униформен полицай. Влезлият тихо попита:

— Как си, Дженифър?

Тя се разтрепери.

— Не… не знам.

— Дженифър… не зная какво се казва в подобен миг. — Беше повече от очевидно, че мъжът е дълбоко разстроен. Личеше си, че наистина не може да намери правилните думи. Стори й се, че вижда в очите му сълзи.

— Аз съм Джак Келсо. Приятел съм на баща ти. Може би ти е споменавал за мен…?

— Не… Колеги ли сте?

— Не. Просто сме добри приятели и се извинявам за идването ми тук в подобен момент, но не можах да се сдържа в мига, в който разбрах за случилото се. Майка ти… тя беше… беше невероятна жена и прекрасен човек.

— Мама е мъртва, нали? — с внезапно пресипнал глас попита Дженифър.

Келсо кимна.

— Да, Дженифър, мъртва е.

— А Боби?

Келсо въздъхна тежко.

— Боби е жив. Но е в интензивното отделение на болница „Шнайдер“.

— Какво му е?

Келсо се поколеба, сякаш затруднен да прецени дали да го каже, или не.

— Боби се възстановява и ще живее. Но гръбначният му стълб е засегнат от куршум и има поражения на мозъка. Казаха, че ще има проблеми с ходенето и може би с говора, но… но е жив, Дженифър.

— О, боже!

— Погледни ме! Той е жив, Дженифър, и в този момент това е единственото, което има значение.

Тя още не можеше да дойде на себе си, но в замаяното състояние, в което се намираше, в съзнанието й се въртеше един-единствен въпрос:

— Защо? Защо някой ще иска да убие майка ми и да простреля Боби?

— Нямам представа, Дженифър. — Келсо поклати глава. — И точно в това би могла да помогнеш на полицията. В момента Боби не може да говори. А е възможно и да не иска да си спомня. Това също се случва понякога, особено с млади жертви на травмиращи престъпления. Според полицията обаче онзи, който се е вмъкнал в дома ви, е откраднал част от бижутата на майка ти. Те допускат, че тя се е събудила и го е изненадала, а Боби се е опитал да се намеси, и това обяснява защо са били нападнати.

— Онзи… мъж… Той се опита да убие и мен.

Келсо пак кимна и хвана ръката й, за да й вдъхне кураж.

— Моля те, не се безпокой, той няма да се върне. Полицията те охранява, пред стаята ти има денонощна охрана. Най-важното сега е друго — разполагаш ли с някаква информация, която би могла да им помогне да решат това ужасно престъпление?

Дженифър поклати глава. По-късно щеше да разкаже, разбира се, на полицията всичко, което помнеше, но точно сега беше съвсем объркана.

— Искам… искам да се прибера у дома. — И изведнъж осъзна, че вече няма дом, защото след всичко, което се бе случило там, онази къща не можеше повече да й бъде дом.

— Щом състоянието ти се стабилизира, обещавам, че ще бъдеш изписана веднага.

— Искам… искам татко. Кога се прибира?

— Скоро… Сигурен съм, че ще се върне съвсем скоро.

Но тя видя нещо в лицето на Келсо, долови лъжата и побърза да попита: