Глен Мийд - Измамата

Случваше се майка им да го повика от кухнята и той тръгваше натам, но не преди да й намигне и да каже с усмивка: „Скоро ще се върна, миличка. Грижи се за братчето си“.

Тя затвори очи и този път заплака — никога вече нямаше да го чуе да се връща. Липсваше й гласът му, липсваше й присъствието му. Липсваше й всичко, свързано с него. Точно в този момент така й се искаше той да е до нея. Но не беше. Нямаше го. И през цялото това време не спираше да я измъчва този така и останал без отговор въпрос: защо? Защо майка й бе заклана, а брат й оставен да умира? Защо баща й бе изчезнал и къде беше сега?

Зад тези въпроси се криеше някаква непонятна тайна. Келсо бе казал, че за полицията мотивът е взлом с цел грабеж — индикация за това бе липсата на няколко евтини бижута от стаята на майка й — но няколко дни след трагедията двама детективи от отдел „Убийства“ я бяха посетили в болницата. Бяха поискали да им разкаже отново всичко случило се и особено се интересуваха дали баща й напоследък е бил депресиран, вземал ли е успокоителни, бил ли е някога жена си.

Бе отговорила с „не“ на всички подобни въпроси. А след това бе почувствала омерзение от случайно подслушания разговор между детективите в коридора пред стаята й. Бяха разговаряли за баща й, сякаш той можеше да бъде отговорен, сякаш бе извършил престъплението или бе платил някому да го извърши. Само че това бе нещо, в което Дженифър бе неспособна да повярва дори за секунда, та дори и само като хипотеза. Невъзможно бе баща й да се опита да я изнасили и убие, да застреля Боби и да заколи майка им, както и да плати някому да направи тези зловещи неща. Самата мисъл за това бе отвратителна.

Дженифър се върна в кабинета и без да бърза, отвори чекмеджетата в бюрото на баща си — там бе пълно със сметки за издръжката на къщата и купища хартия, но нито следа от касетата, малкия преносим сейф, в който баща й бе съхранявал жълтия адвокатски бележник. И от самия бележник нямаше следа и докато мислеше колко много бе ядосала баща си, тя си спомни за другия инцидент, когато бе отворила сандъка на тавана и бе споменала пред него името Джозеф Делгадо. Но беше объркана… Беше ли се случило наистина всичко това? Бяха минали толкова години. Дали не си самовнушаваше тази история?

Цигареният дим я замая. От уискито й се повдигаше, а тревожните спомени отново надигнаха вълната на мъката в душата й. Отиде в банята, взе студен душ и нарочно остави ледената струя да пронизва кожата й. Облече се, събра каквото бе решила да вземе — в това число всички албуми със снимки, нейни и на родителите й — върна се за последен път в кабинета на баща си и видя на една от лавиците захвърлена връзка стари ключове. Поколеба се, взе я и се качи на тавана.

Отключи сандъка, но той бе празен.

Дженифър беше на гробището, свела глава над гроба на майка си. Преди две години тя бе единственият присъстващ на погребението член на семейството. Опелото бе скромно и сдържано — бяха дошли няколко съседи, шепа родственици от страна на майка й, колеги на баща й, които виждаше за пръв път, и Келсо. Цяла седмица след смъртта на майка й от баща й продължаваше да няма вест. Нито дума, нито ред, нито обаждане. Гробно мълчание.

Боби бе прекалено зле, за да присъства. Беше отишла да го види и той й се бе сторил абсолютно безпомощен, прикован към инвалидната количка, с тръбички на системи в ноздрите. Петнайсетгодишно хлапе с посърнало обезсърчено лице. Келсо бе прав: Боби не можеше нито да ходи, нито да говори. Куршумът, раздробил гръбнака му, го бе направил ням инвалид. Но в ръцете му бе останала малко сила и полицейският психолог го бе уговорил да напише описание на случилото се в нощта на убийството. Бяха използвали рисунки и текст, но явно Боби бе толкова травматизиран, че се бе оказал неспособен да идентифицира престъпника. Споменът за окървавения труп на майка му, на който се бе натъкнал, бе толкова мъчителен, че след всяко споменаване на темата Боби се бе затварял все повече и повече в себе си. А после бе отказал да комуникира относно родителите си или за убийството. Сякаш искаше да изтрие случилото се от съзнанието си.

След няколко месеца борба с мъката Дженифър бе подновила учението си. Състоянието на Боби означаваше, че се налага да бъде взет за постоянно в дома за инвалиди Колдуел, където тя го посещаваше всеки ден. През онези първи месеци на споделена печал двамата се привързаха един към друг с неподозирана сила и Боби не искаше да я пуска да си ходи.