Глен Мийд - Измамата

Колкото и да се бе старала, въпреки всичките си усилия Дженифър не бе успяла да затвори тази страница от живота си. Не можеше да понесе да живее сама в дома на родителите си, но и не можеше да се насили да продаде къщата, така че нае услугите на местен жител, който да коси тревата и да прави налагащите се дребни ремонти. Самата тя взе под наем апартамент в Лонг Бийч, може би заради необяснимата нужда да остане близко до мястото на щастливото си детство, а може би и защото бленуваше за деня, когато баща й щеше да се върне и тримата заедно с Боби щяха да се опитат да загърбят разбития си живот и да заживеят наново заедно.

Дълго време не искаше да говори с никого, което накара приятелите и колегите й да страдат. Започна да не отговаря, когато я търсеха по телефона, и се обаждаше на позвънилите й само тогава, когато бе сигурна, че няма да ги намери и може да остави съобщение на телефонния им секретар. Малко по малко приятелите й започнаха да свикват с мисълта, че не могат да се свържат с нея, и постепенно започнаха да я оставят на мира, убедени, че това е единственият начин някак да й помогнат. Тя се научи да държи хората на дистанция и никога да не допуска близко до себе си някой, който би могъл да проникне зад защитната й бариера.

Джак Келсо я посещаваше от време на време и се опитваше да разсее с приказки бавната й агония. Често ходеше и при Боби. Но тя така и не бе научила що за човек е той, а той пък, от своя страна, така и не й бе обяснил при какви обстоятелства се е запознал с баща й — ограничаваше уточненията с това, че двамата с него се занимавали с едни и същи неща. През следващата година и той бе разредил визитите си, така че по това време болката от спомена за баща й се бе превърнала в съжаление за загубата. Тя обаче така и не бе загубила надежда, че един ден някой ще й обясни причината за случилия се кошмар, както и че баща й ще се завърне.

В продължение на месеци след смъртта на майка й полицията се отбиваше да я посети, но детективите не криеха, че разследването на случилото се е в задънена улица. Питаха я отново и отново не си ли е спомнила нещо ново, каквото и да било, някаква подробност, колкото и незначителна да изглежда. Тя им разказа за деня, в който бе открила онези документи на тавана, разказа им за снимката, която бе видяла, съобщи им името на човека в затворническа униформа, който бе приличал толкова много на баща й: Джозеф Делгадо.

— Ще проучим въпроса — обеща един от детективите. — Ще видим какво ще изровим.

Само че при следващото си идване й съобщиха, че няма никакви новини.

— С това име не е свързано нищо. Сигурна ли сте в името, Дженифър?

— Да, абсолютно.

— Добре, ще ви информираме, ако се натъкнем на нещо.

Оттогава бяха минали месеци, но детективите повече не се бяха появили. Имаше нощи, когато сънуваше, че са заловили онзи, който бе убил майка й и бе унищожил живота на Боби, и че тя се явява в съда, за да се изправи пред маскирания мъж и да даде показания срещу него, та да го изпратят на електрическия стол. Сънят й бе абсурден — Ню Йорк вече не изпращаше осъдените убийци на електрическия стол — но трескавото й въображение жадуваше за възмездие. Тя с наслаждение виждаше в съня си как нападателят й се гърчи и проси милост, а изпод маската му излиза дим, докато тялото му гори. Сънуваше как най-сетне мъката и дълбоко стаяваният в нея гняв се стопяват и тя отново намира душевен покой. А понякога сънуваше как след края на процеса и екзекуцията на маскирания баща й се задава по дъсчената пътека, също както в спомена от детските й години, усмихнат, както само той можеше да се усмихва, разперил широко ръце и спрял, за да я изчака да се хвърли в прегръдката му.

Сънища…

На двайсет и три Дженифър се дипломира с общ бал, позволяващ й да мине на косъм. През последната година бе вложила всичко от себе си, безжалостно бе скъсала с всички и всичко, в това число и така ценното приятелство с Марк, само и само за да може да се съсредоточи върху учението. Знаеше, че това е част от защитния й механизъм, че има нужда да се оттегли от света и да се остави работата да я погълне, за да зарови по този начин скръбта. Малкото си свободно време посвещаваше на работа където й падне, колкото да може да посреща текущите си разноски, като внасяше останалото с цел да допълни приходите от завещанието на майка им за издръжката на Боби в Колдуел. След дългогодишна борба най-сетне бе пробила и мечтата й някога да стане адвокат се бе сбъднала.

Уви, това не можеше да се каже и за другите й мечти. Полицията така и не бе заловила мъжа, убил майка й и прострелял Боби, а и баща й не се бе появил.