Глен Мийд - Измамата

— Какво му се е случило? Защо не се обажда? Съобщихте ли му за мама?

Келсо стана. Беше очевидно, че нещо не е наред.

— Полицията продължава опитите да го открие, Дженифър.

— Но той е в Цюрих, в Швейцария.

— Да, това им е известно. — Келсо тръгна към вратата. — Трябва да се оправиш възможно най-бързо, така че опитай се да си починеш. Ще говорим пак.

— Има нещо — позна Дженифър, — нещо не е наред, нали? С татко се е случило нещо, знам. Какво е станало?

— Не зная, Дженифър. — Келсо със съжаление поклати глава.

— Какво означава това?

Келсо въздъхна.

— Наглежда, швейцарската полиция е проверила всички хотели в Цюрих и не са успели да го открият там. Дори не са сигурни, че е влязъл в Швейцария, и нямат представа къде може да се намира. Знам само, че Интерпол прави всичко възможно да го намерят.

— Какво означава това?

— Това, Дженифър, означава, че е изчезнал. Баща ти просто е изчезнал.

След като Келсо си тръгна, Дженифър заби невиждащ поглед в стената. Беше й безразлично дали е жива, или умряла. Единствената мисъл в главата й бе, че майка й е мъртва, че брат й може би никога вече няма да може да ходи и дори да говори и че баща й е изчезнал, и тази „комбинация“ й причиняваше такава скръб, че останалото просто не я интересуваше. Преживяното в ръцете на убиеца бе ужасяващо, а полицейският лекар, който я бе прегледал, за да я освидетелства след това, само бе задълбочил травмата й. Но личната й болка бе нищо пред загубата на майка й, пред жестоката съдба, която очакваше Боби, и пред объркването във връзка с изчезването на баща й.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Нищо не бе в състояние да утеши мъката й. Никога повече нямаше да чуе гласа на майка си, никога повече нямаше да я види.

След няколко минути влязоха лекар и сестра. Дадоха й чаша вода и няколко жълти хапчета успокоително и скоро болката й се притъпи.

Дойде полицейски детектив и я придружи в колата й, за да си събере личните вещи и да заключи къщата в Лонг Бийч. Макар от убийството да бяха минали почти два месеца, раната в душата й продължаваше да е жива. От баща й нямаше и помен, а полицията междувременно я бе информирала, че Интерпол не е могъл да открие Пол Марч нито в Цюрих, нито където и да било. Както бе резюмирал Келсо, баща й просто бе изчезнал.

Тя каза на детектива, че иска да събере нужното й сама. Обясни, че става дума за лични вещи на родителите й, че иска да ги запази като спомен за тях.

— Съжалявам, госпожице. Мисля, че ще е по-добре да остана. Все още сте разстроена.

— Това е моят дом. — Тя го изгледа сурово. — Моля ви, нека не спорим.

Той видя погледа й и за да не я тревожи допълнително, неохотно се съгласи:

— Така да бъде. Аз ще съм в колата отпред. Ако има нещо, само ме повикайте.

Когато най-сетне остана сама, тя тръгна из стаите. Беше замаяна. Тази някога щастлива къща сега бе пуста и студена. От някогашното щастие нямаше и следа. Тук се бе случило нещо ужасно и това никога повече нямаше да бъде неин дом, особено сега, след като и баща й се бе изнесъл от нейния живот. Така и не можа да се насили да влезе в спалнята на родителите си — това просто щеше да е прекалено. Маскираният наистина не се бе появил, но кошмарът от онази нощ бе повече от жив.

Седна в креслото на баща си в неговия кабинет и огледа всички пощенски картички, крито й бе пращал, когато бе малка. Искаше да се разплаче, но вече бе изплакала всичките си сълзи. Забеляза, че няколко чекмеджета са били отваряни, в тях бе ровено и после бяха оставени незатворени. Нещо повече, някой — вероятно полицията — бе тършувал и из дрешника към спалнята на горния етаж. Тя разтвори френския прозорец, погледна навън към пристана и навеса за лодки и се вслуша в шума на вълните. Съвсем наскоро баща й си бе позволил малък разкош и бе купил на старо малка моторна лодка, с която бе започнал да излиза на риболов. Моторницата сега беше под навеса, покрита с паяжина.

Дженифър си наля чаша от уискито на баща си и запали от цигарите му. Родителите й нямаше да одобрят, но вече нямаше кой да одобрява или възразява, а и я бе обхванало странно безразличие какво прави. С чаша в ръка тя тръгна надолу по пътеката към дървения пристан и седна на ръба до бараката.

Имаше отлив. Краката й се клатеха над мокрия пясък. До нея имаше тясна метална стълба, водеща надолу. Беше пролет и следобедният въздух бе хладен, а пронизващият атлантически бриз вдигаше „зайчета“ навътре в морето. Това бе мястото, където баща й обичаше да се усамотява. Тя още помнеше нощите, когато се бе събуждала от кънтящите му неспокойни стъпки по дъските на пътеката — той крачеше неспокойно и явно мислеше над нещо, което не му бе позволило да заспи. По-късно, когато двамата с Боби вече бяха порасли, баща им понякога ги довеждаше тук, всички сядаха заедно на дъските и той започваше да им показва нощното небе: „Виждате ли онази звезда? Това е Сириус. А онази там?… Капела“.