Глен Мийд - Измамата

Швейцарските Алпи

Римляните вярвали, че душите на мъртвите се навъртат край гробниците — Чък Маккоул бе чел това някъде — но той самият никога не би повярвал, че в планината може да го чака призрак.

Заваля точно когато той подкара наетото рено нагоре по стръмния каменист път. Когато пътят — по-скоро пътеката — най-сетне свърши, Маккоул наби спирачки и слезе от колата. Беше на двайсет и една, в отлична форма, мускулест, с късо подстригана руса коса и имаше здравия външен вид на човек, прекарващ времето си на открито.

Над него се извисяваха скалистите върхове на Алпите. Онзи, който го интересуваше, се казваше Васенхорн, издигаше се на над три хиляди метра и бе застинал като вкаменен динозавър, надничащ изпод мъглата на леден облак. Маккоул се върна при колата, отвори багажника и започна да вади алпинистката си екипировка. Найлонови въжета, телескопичен пикел, котки за обувките и малка раница. Върза пластмасовата каска за колана си и преметна въжетата през рамо. Тук, на височина от само хиляда метра, температурата бе вкочаняваща дори през пролетта, защото Алпите оставаха покрити със сняг. Днес не смяташе много да се катери, напротив, по-скоро се готвеше само да походи, но при тези стръмнини и по тези пътеки това щеше да е доста изнурително ходене, а въжетата бяха разумна предпазна мярка.

Западната страна на Васенхорн се намира на самата граница от швейцарската страна, докато източната се спуска по-плавно към италианската страна на границата — и това бе посоката, в която се бе запътил Маккоул, като очакваше около два часа здраво ходене. Върхът на планината представляваше огромен глетчер от масивен лед, който трябваше да пресече, но работата бе в това, че когато човек най-сетне се добереше до върха, разкриващата се оттам гледка бе способна да ти спре дъха.

В ясен ден човек можеше да види назъбените върхове на планините, дълбоките долини, които Ханибал бе прекосил начело на пехотата и слоновете си преди двайсет и два века, за да покори Рим, както и каменистия Симплонски проход, от който Наполеон бе изкопал милиони тонове скала само и само за да прекара на юг безбройната си армия по време на своята италианска офанзива. А още по-нататък бе Италия, където склоновете на планините кротко се спускаха до топлото езеро Лаго Маджоре с прекрасната гледка към кацнали по върховете на хълмове замъци, живописни села и сгушени манастири, един поглед към които бе достатъчен, за да занемееш.

Той заключи реното, метна на гърба си добре натъпканата раница и погледна колко е часът — беше 9:52 сутринта.

Сутрешният мраз впи зъби в костите на Маккоул въпреки защитното му облекло. Най-сетне бе стигнал при глетчера и загледан надолу, бе поспрял за малко, колкото да възстанови дишането си. Издишваният въздух образуваше пред лицето му облак от пара.

Под него се намираше дълго, дълбоко и назъбено с остри скали дере, изглежда, формирано тук преди стотици хилядолетия, изядено в тялото на планината през ледената епоха от преместващи се скали и канари — доказателство за страховитата мощ на природата. В центъра на дерето се намираше и замръзналият глетчер — плътна маса от покрит със сняг син лед, проснала се на четвърт километър до отсрещния склон.

Слънцето вече се бе издигнало и комбинацията от отразена от снега слънчева светлина и разреден въздух му причиняваше леко главоболие. Той сложи очилата „Рей Бан“ и пластмасовата каска, преди да поднови прехода. Металните котки на обувките му осигуряваха добро сцепление, а ледът под краката му изгледаше плътен. Маккоул тръгна бавно и предпазливо. Около него нямаше нищо друго освен бял студ и пълна тишина, нарушавана само от задъханото му дишане и хрущящия под обувките му сняг. След трийсет минути се намираше на петдесет метра от отсрещния край на глетчера. Отново спря да си поеме дъх.

Гледката оттук бе направо невероятна. Под него и в далечината се намираше Италия с каменистите си живописни алпийски села с характерните къщи с червени керемиди, впили се в склоновете на планините, сякаш противопоставяйки се на гравитацията. С настъпилото пролетно затопляне ледът на глетчера бе започнал да се премества и топи, да захранва стотиците реки и водопади с вода, търсеща най-бърз начин да стигне до равното. Рисковано бе точно сега да се опитваш да пресечеш глетчера, освен ако не си опитен планинар и само при положение че познаваш добре маршрута. Маккоул не беше чак толкова опитен, но познаваше маршрута, понеже вече бе минавал веднъж пред тези места преди две години в края на септември, в състава на алпинистка група. Сега обаче бе пролет и рискът бе много по-голям.