Глен Мийд - Измамата

Добре виждаше пред себе си поредица тесни цепнатини в снега. Пукнатините в леда представляват смъртна опасност, защото се образуват от комбинираното въздействие на студ и налягане на въздуха. Няколко от тях стигаха на метър-два дълбочина, но имаше и такива, които си бяха истински пропасти, защото стигаха до самото дъно на глетчера, а това означаваше поне стотина метра. Паднеш ли в някой от тези капани, измъкването е крайно съмнително. Маккоул преброи три такива дълбоки пропуквания в леда, всяко широко може би към метър, разположени през интервали от пет метра. Друг път нямаше, така че трябваше да ги преодолее.

Нямаше никакви съмнения, че ще може да ги прескочи една след друга и трите — това не бе никакъв проблем.

Безкрайно внимателно Маккоул разрови с върха на пикела ръба на пукнатината. Снегът изглеждаше плътен. Първата пукнатина отстоеше на две крачки от него. Той отстъпи назад, за да се засили. Котките му гарантираха отлично сцепление и нямаше да има проблем да набере достатъчно скорост, за да направи скока.

Бе пробягал само три дълги крачки, когато невъзможното се случи. В един миг краката му бяха във въздуха, а в следващия отчаяно се опитваха да стъпят на нещо, защото снегът под тях изчезна, понесен като от лавина.

Господи!…

Маккоул изкрещя, загуби равновесие и пропадна в зейналата пукнатина.

Отвори очи. Лежеше по гръб. Студът беше убийствен. Зъбите му тракаха, виеше му се свят. Чувстваше тялото си, сякаш го бяха удряли с пневматичен чук. Черепът тъпо го болеше, но все пак пластмасовата каска несъмнено му бе спасила живота. Нямаше представа на каква дълбочина е пропаднал, но точно над себе си виждаше отвора на пукнатината: назъбен ослепително син къс небе. Затрудняваше се да прецени разстоянието, но смяташе, че се намира на поне седем-осем метра под повърхността.

Мамка му…

Бавно раздвижи ръце и крака. Не усети нищо счупено, макар всичко да го болеше. Лежеше върху купчинка сняг, образувана вероятно от малката лавина, получила се след срутването на отсрещната стена на пукнатината в резултат от приземяването му върху нея. Изглежда, точно тази купчинка бе омекотила падането му. Макар в първия момент да се бе зарадвал, че е оцелял, вече усещаше, че го обхваща паника.

По лицето му се стичаха струйки пот, сърцето му биеше бясно. Разбираше отлично, че задържи ли се тук, просто ще замръзне. Отново вдигна поглед към парчето синьо небе. Въжето продължаваше да е на рамото му. Може би щеше да успее да се изкачи догоре, запънал гръб и крака в двете стени на пукнатината.

Зрението му вече се бе адаптирало към полумрака тук. Маккоул установи, че ледената камера е слабо осветена. Стените играеха роля на огледало и отразяваха надолу светлината от небето. Тук-там имаше малки джобове тъмнина, пукнатината се простираше начупена от двете му страни.

Раздвижи краката си и вече се готвеше да ги опре в стената пред себе си и да започне изкачването, когато някакъв тъмен предмет в леда точно пред него привлече вниманието му. Не можеше да разбере какво точно има там — контурът бе размит — но беше очевидно, че става дума за запечатан в леда предмет с правоъгълна форма.

Маккоул се намръщи и приближи лице до стената. Единственото, което различаваше, бе някаква тъмна форма. Заинтригуван, той свали раницата си и напипа пикела. Предметът не беше много навътре. Започна да копае в леда и около него се посипа водопад от ледени късчета. Усети, че удря в нещо меко. Когато най-сетне разчисти последните парчета лед с премръзналите си пръсти, видя, че е брезентова раница. Но какво можеше да прави раница на дъното на глетчер? На всичко отгоре изглеждаше в доста добро състояние. Беше плътно замръзнала с гърба си към леда. Маккоул я прихвана по-здраво, дръпна я рязко няколко пъти и раницата се освободи от прегръдката на леда с шум, подобен на развиване на тиксо от ролка.

„Господи, тежка е.

Забрави раницата, Чък. Остави я и се измъквай по-скоро оттук, по дяволите“.

Костите продължаваха да го болят, а коленете му трепереха. Изкатерването щеше да е адски трудно. Маккоул опря отново гръб в стената — раницата на гърба му омекотяваше натиска — вдигна хоризонтално единия си крак, заби котките в леда, после вдигна втория успоредно на първия и натисна. Бавно, мъчително бавно започна да се изкачва. Беше изминал около два метра, когато изживя най-силния шок в живота си. Замръзна на място, неспособен да си поеме дъх, и едва не се срина долу от изненада.