Глен Мийд - Измамата

— Ефрейтор Фаусто.

Младият мъж отдаде чест.

— Капитане.

— Разкажи какво става.

Ефрейторът посочи пукнатината.

— Както виждате, отцепихме мястото. Патологът още е долу.

— Сержантът ме увери, че познаваш тези места по-добре от планинските кози.

Ефрейторът се усмихна и сви рамене.

— Някога работех в близкото село като планински водач.

— А глетчерът?

— Пресичал съм го и аз не знам колко пъти. Това е един от туристическите маршрути.

— Какви хора идват тук?

— Основно туристи. Италианци и швейцарци. Мястото е популярно за катерачи. Хората изпитват тръпка от минаването през глетчера.

— Това ле е ли опасно?

— Не ако познаваш терена или използваш водач.

Карузо се обърна към Барти:

— Искам да видя трупа.

Ефрейторът ги заведе до края на пукнатината. Карузо надникна в бледосинята камера, която с дълбочината ставаше все по-тъмна. Изпъкнал корниз пречеше да се види самото дъно.

— Общо взето лесно спускане — обади се Барти.

— Нямам друг избор, освен да ти повярвам. Води…

Барти се препаса с алпинистки ремък, хвана без колебание едно от въжетата и започна да се спуска.

Карузо го последва.

В пукнатината цареше дяволски студ. Карузо се спускаше, като се оттласкваше с крака от стената. В един момент видя някъде под себе си ярка светлина и след секунди Барти го хвана през кръста.

— Окей, вече сте долу, пуснете се.

Карузо стъпи на земята и пусна въжето. Снегът под краката му беше пресован. Пукнатината извиваше и на метри зад завоя ярки прожектори осветяваха пода на ледената камера. Набит мъж стоеше изправен над отворена в краката му лекарска чанта, парата на дъха му се извиваше в мразовития въздух. Имаше посивяла брадичка, носеше очила с дебели метални рамки, беше облечен в подплатено с кожа арктическо яке, а ръцете му бяха в дебели вълнени ръкавици.

— Крайно време беше някой да дойде да ми прави компания — с кисел тон се обади той. — Започвах да си мисля, че съм прихванал нещо заразно.

— Как си, Рима?

— Студен като целувка на погребален агент. Вярно е, че ми се е случвало да работя на доста шибани места, но това просто е върхът.

Карузо огледа пода на камерата.

— Провери ли наоколо?

Рима кимна.

— Огледах възможно най-подробно по десет метра в двете страни от тялото. Повече няма как — нататък стените се сближават и пролуката става много тясна.

— И?

— Нищо. Опасявам се, че единствената находка ще си остане намерената от американеца раница.

— Къде е тя?

— Ей там. — Рима кимна към голямата черна найлонова чанта, подпряна на отсрещната стена, и Карузо я вдигна. Найлонът бе леденостуден и леко замъглен. Под него се виждаше брезентова раница. Изглеждаше тежка, в добро състояние и имаше метална заключалка.

— Не си ли я отварял?

— Опитах, но е толкова замръзнала, че реших да я оставя на водещия следовател, когато пристигне. — Рима се усмихна. — Това, предполагам, си ти.

Карузо остави раницата на пода.

— Окей, да обърнем малко внимание на трупа. Нещастен случай ли е според теб?

— Невъзможно е да се разбере, преди да се е размразил. — Рима посочи с пръст зад гърба си. — Виж сам. Там е.

Рима светна с фенерче и поведе Карузо по дъното на ледената камера. Стигнаха до сгъваемо алуминиево столче с брезентова седалка, обърнато с лице към лявата стена. Отляво на столчето имаше издълбана в леда квадратна дупка, ниско до пода на камерата.

— Ето тук американецът е открил раницата — обясни Рима. — Трупът е на около половин метър над главата ти, в хоризонтално положение със съвсем лек наклон нагоре. За да го видиш, трябва да стъпиш на столчето.

Карузо стъпи на клатещото се столче, насочи лъча на фенерчето към ледената стена и изживя момент на истински ужас. От вътрешността на леда го гледаше гротескно разкривено човешко лице.

— Изправя ти косата, нали? Тук ледът играе ролята на фризер. Няма да сбъркам, ако кажа, че тялото е идеално запазено.

Карузо потръпна, взря се по-внимателно и каза на Барти:

— Още не си ми казал какво му е… странното.

— Прегледах внимателно случаите на изчезнали хора, както и такива, за които е известно, че са се изгубили в тази част на Алпите. Всички са намерени — мъртви или живи. Швейцарците твърдят същото за своите хора.

— Колко назад във времето си прегледал архивите?

— Двайсет години, както и швейцарците. И мога да ви уверя, че властите от двете страни на границата водят на отчет всеки изчезнал по тези места. Така че е доста странно да се натъкнем на мъртвец, за чието изчезване никой нищо не знае.