Глен Мийд - Измамата

— Липсвах ли ти?

Боби кимна.

— Лерой ми каза, че напоследък не се храниш добре. Наред ли е всичко?

Боби явно се чувстваше неловко. Извърна глава и тялото му в количката се напрегна, сякаш го вълнуваше някаква мисъл.

— Какво има, Боби?

Боби взе бележника и го положи на коляно. През последната година се бе научил да използва езика на жестовете, а по необходимост го бе усвоила и Дженифър, защото това бе начинът, по който комуникираха, макар че понякога, когато бе разстроен или ядосан, Боби предпочиташе да напише отговора си в бележника. Играта, в която го въвличаше Лерой, бе нещо, което да ангажира мозъка му, защото Боби от малък обичаше музика и имаше отлична памет. Дженифър помнеше как още почти бебе, Боби се клатушкаше до радиото, включваше го и започваше възбудено да се върти в мига, в който се разнесеше музиката. Но паметта му блокираше нощта на убийството на майка им и той просто бе неспособен да си спомни каквото и да било за онзи момент. Дженифър не знаеше дали това е въпрос на съзнателен избор, или просто невронните вериги в главата му, свързани с онези травмиращи събития, бяха дали на късо, или може би куршумът, разбил гръбнака, бе разрушил и част от мозъка му.

Каквато и да бе причината, нито експертите, нито тя така и не можаха да намерят отговора на тази загадка. Понякога обаче й се струваше, че Боби просто се страхува да си спомни какво точно се е случило в нощта, когато майка им бе убита, а баща им изчезна.

Винаги, когато се опиташе да отвори тази тема, той се извръщаше, преструваше се, че не слуша, или настояваше да го оставят сам. И така и не пожела да разговаря с нея за нощта, унищожила живота и на двамата. Тя знаеше, че неговата травма е не само психическа, но и душевна, но също така бе уверена, че докато не могат да говорят свободно на тази тема, не могат и да разчитат животът им да се нормализира.

Боби надраска нещо в бележника, после отпусна ръка и остана така, загледан в далечината. Изглеждаше объркан. Дженифър взе бележника. На страницата бе написано: „Гробът на мама“.

— Искаш да отидем на гробището, така ли?

Боби кимна.

— Наистина ли, Боби?

Боби отново кимна.

Едва сега Дженифър осъзна, че той дори не бе споменал, че е годишнина и че това е причината, поради която иска да отиде на гробището — това, изглежда, беше пряко сили за него. Тя остави бележника.

— Знаеш, че ще се разстроиш… но ако държиш, утре ще дойда да те взема и ще те откарам там.

Боби никога не бе харесвал отиванията до гробището. Няколкото пъти, когато го бе откарвала с колата там, бе изпадал в криза, от която не бе излизал с дни. А при последното им посещение на тръгване от гробището беше получил някакъв припадък. Това, изглежда, бе друга последица от прострелването — леки пристъпи на епилепсия. Лекарите бяха казали на Дженифър, че това е нещо нормално при хора с тежки черепни травми.

Този път обаче тя долавяше, че има още нещо, което вълнува Боби, че не става дума само за годишнината и че той се опитва някак да стигне до него, защото такъв си бе Боби. И наистина, след малко той посегна за бележника. Понякога Боби страдаше от безсилието си да комуникира нормално и днес бе един от тези дни. Косата му бе полепнала по челото, а по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Устните му бяха свити, веждите дълбоко смръщени, докато упорито драскаше криволици по страницата. Когато свърши, почти ядосано й подаде бележника — сам.

Дженифър прочете написаното: „Искам да се махна оттук. Хората са мили, но те не са ми семейство“.

— Мисля, че се досещам накъде биеш.

Боби изпусна сдържания в гърдите си въздух и този път отговори с жестикулация. Нямаше никакъв проблем да разбере мисълта му: той посочи първо себе си, после нея, а след това кръстоса пръсти. Всичко бе пределно ясно: „Искам да сме заедно. Искам да живея при теб. Завинаги“.

— Боби, това вече сме го обсъждали. Знаеш, че те обичам и че искам да бъдеш с мен. Това може да става през повечето уикенди, но през седмицата съм напълно заета. Понякога се прибирам у дома много късно. Какво ще правим, ако имаш нужда от болногледач? Ами ако паднеш от количката, докато ме няма, и няма кой да ти помогне?

Бяха го опитвали, при това няколко пъти. Последния път от Колдуел се бяха съгласили да изпробват в продължение на два месеца дали нещата могат да потръгнат. Тя бе наела болногледачка за през деня. Това се бе оказало много скъпо, но жената поне се грижеше Боби да се храни редовно, да е чист и изобщо пое грижата за удовлетворяване на всичките му нужди, докато Дженифър е на работа. Един ден обаче й позвъни. Случи се нещо, след което Боби постъпи в болницата „Сейнт Винсент“.