Глен Мийд - Измамата

— Той винаги се радва да те види, Марк. Само че… само че не му казвай. Не в момента. Ще го разстрои още повече.

Марк стана, изгледа я продължително и без да отмества поглед, каза:

— Мога ли да споделя с теб една тайна? Нещо, което не съм ти казвал.

— Какво?

— Когато бяхме деца, виждах спалнята ти от моя прозорец. Гледах те как седиш пред нощната си масичка, преди да си легнеш. Лампата светеше и ти си вчесваше косата. — Марк се поусмихна. — Баща ми… и той стоеше и гледаше мама всяка вечер в продължение на трийсет години, преди да почине. Все повтаряше, че имало две неща, с които един мъж може да покаже на една жена, че я обича. Единият бил да я среше, другият — да изслуша проблемите й. Когато онази нощ си изтичала до дома на нашите и татко те намерил на верандата, си помислих, че може би ще ме опознаеш малко по-добре и че бихме могли да станем още по-близки приятели. Че ще имам възможността да изслушам какви са проблемите ти и да ти помогна с каквото мога…

— Ти си ми помагал и ми помагаш, Марк… Ти си мой близък приятел.

— Да…? Само че после ти се отдръпна, затвори се в себе си и толкова много време така и не се виждахме…

— Не се срещах с никого през това време.

Марк се поколеба.

— Може би не намирам точните думи, но бих искал да ти кажа, че както и в онази нощ, ако почувстваш, че имаш нужда от нечие рамо, просто… просто не се колебай да ми се обадиш.

Дженифър се прибра в апартамента си. Мислите й продължаваха да са в хаос. Позвъни в отдела на детективите към управлението в Лонг Бийч, защото искаше да чуе новината още веднъж, не за друго, а за да е абсолютно сигурна. Не че се съмняваше в Марк, но докато пътуваше към дома си в състояние на пълен шок, изведнъж й мина мисълта, че може да си е внушила всичко. Само че детективът, с когото разговаря, потвърди думите на Марк и й каза, че с нея щели да се свържат по официален път. Следващото, което направи, бе да открие снимките на баща си. Пазеше ги в един албум в голям стар кашон в дрешника на спалнята си. Седя и ги разглежда дълго. Пол Марч бе висок усмихнат симпатичен мъж с катраненочерна коса. Имаше още снимки, на Дженифър с майка й и с Боби, други — направени по време на екскурзия с родителите им до Европа, когато бяха ходили в Париж, Лондон и Цюрих. На дъното на кашона бяха старите пощенски картички, които й бе пращал, докато бе малка, грижливо пристегнати с ластик. Беше ги запазила като скъп детски спомен, но усещаше, че започне ли да ги разглежда сега, това само ще направи мъката й още по-силна. Затова прибра кашона и преглътна сълзите си.

После свали големия атлас от лавицата с книги и разгледа с интерес планинския район между Италия и Швейцария. Дори откри Варцо — малка точка на самата граница между двете страни. Не можеше да повярва, че след ден-два ще се изправи над запазения труп на баща си, след като той бе изчезнал преди цели две години. Потръпна, като си представи как съобщава на Боби новината, после реши засега да не го прави. Това несъмнено щеше да го разстрои до крайност, а тя не искаше да го вижда разстроен. Когато всичко приключеше, щеше да му съобщи крайно внимателно.

Прелисти телефонния указател и позвъни в една намираща се наблизо туристическа агенция. Както я бе посъветвал Марк, служителят на агенцията й предложи да пътува до Цюрих — имало предостатъчно директни полети дотам от „Джей Еф Кей“ или Нюарк — след което било най-удобно да продължи с влак или да наеме кола на юг, до границата с Италия, която се намирала на няколко часа път. След това позвъни на Маргарет Хейл — офис администраторката на Службата за федерална защита в Бруклин.

— Дженифър, как си, мила?

— Маргарет, трябва да изляза за няколко дни в отпуск. Знам, че трябваше да те предупредя по-отрано, но изникна нещо наистина спешно и се налага да отлетя до Европа. — Потисна желанието си да разкаже защо.

— Ей… защо така все някои хора са късметлиите? Добре де… и без това в момента не сме много натоварени. Откога да ти пусна молбата?

— Да кажем от вдругиден… и за пет дни?

Минутка по-късно в слушалката отново се разнесе далечният глас на Маргарет.

— Скъпа… всичко е уредено. Заминавай.

Марк Райън приключи смяната си малко преди полунощ и тръгна да се прибира. В алеята към малката му къща в Елмънт беше непрогледно тъмно — по някаква причина уличното осветление не работеше. Но докато изкачваше стъпалата към входната врата, той пак зърна тъмната на цвят лимузина „Буик“, паркирана на петдесетина метра по уличката. Всъщност я беше забелязал още когато я бе подминал. Беше му се сторило, че в нея седят двама души, но поради тъмнината не можеше да е сигурен, а и наистина бе прекалено изморен, за да се замисля над такива дреболии. Отключи и влезе в дома си.