Глен Мийд - Измамата

Замръзналата глава се виждаше доста ясно: носът и устните, ушите и бузите, къдравите кичури тъмна коса, полепнали по челото. Карузо насочи отново лъча към лицето и отново изпита тревожно чувство. Кожата бе алабастровобяла, а очите — широко отворени.

— Колко дълго смяташ, че е престояло това тяло тук?

— Не мога да кажа, преди да сме го изрязали от леда и да разполагам с него на масата — сви рамене Рима. — Но определено става дума за дълго време. Знаеш ли нещо за глетчерите, капитане?

Карузо поклати глава.

— Почти толкова, колкото знам за жените след трийсетгодишен брак.

Рима се усмихна и посочи зейналата паст на пукнатината, през която проникваше светлина и многократно се отразяваше от сините стени, преди да стигне до тях.

— Намираме се на осем метра дълбочина, а тялото е на два метра от дъното. Ледът на глетчерите се образува от дъжда и снеговалежите. Те са в основата на механизма на опресняването му. С течение на годините той се уплътнява — така наречения пак — и нараства. Но едновременно с това се топи и пълни реките на долините. — Рима сви рамене. — Тяло на тази дълбочина би могло да престои доста дълго. Може би години.

— Ще ти повярвам. Е, свърши ли?

Рима потри замръзналите си ръце.

— Почти. Следващата стъпка е да изрежем нашия приятел от леда. Ще използваме верижен трион.

— Трябва да поговоря с американеца. Къде е той?

— Един от моите хора отиде да го вземе от швейцарския хотел — обясни Рима. — Уредих да използваш един от кабинетите в участъка.

— Добре. Направени ли са всички необходими снимки?

— Разбира се, всичко, от което някога бихме имали нужда.

Карузо хвърли последен поглед на запечатаното в леда лице, потръпна пак и слезе от столчето.

— Окей, видях предостатъчно. Да се качваме.

Кабинетът в малкия участък на карабинерите във Варцо гледаше към миниатюрен площад. Карузо седна зад бюрото до прозореца, където светлината бе предостатъчно, и взе плика с веществените доказателства. Нахлузи на ръцете си латексови ръкавици за еднократна употреба и извади тежката раница. Ледът се бе разтопил, така че брезентовата материя бе просмукана от влага.

По време на целия път до участъка любопитството го бе гризало отвътре и сега даже усещаше тръпки на нервна възбуда във връхчетата на пръстите на ръцете и краката си. Той извади комбинираното си швейцарско джобно ножче и се опита да насили заключалката с острието. Но тя не поддаваше. Карузо вдигна слушалката на вътрешния телефон и се свърза с дежурния.

— Имате ли голяма отвертка?

— Господине?

— Обажда се Карузо. Трябва ми отвертка. Колкото може по-здрава.

— Ще видя дали ще мога да намеря нещо, господине.

След пет минути на вратата се почука и на прага се появи ефрейтор с голяма, зловещо изглеждаща отвертка.

— Тази ще стане ли, капитане?

— Ако не стане, ще ми трябва динамит. Благодаря, това е всичко.

Този път Карузо използва съвместно отвертката и острието на ножчето, стиснал раницата между краката си. Трябваше да вложи всичките си сили, но на третия опит ключалката изпращя и се предаде. Карузо вдигна платнения капак и отвътре лъхна силна миризма на брезент.

Той надникна и видя смачкани дрехи, сред които палто, костюм, риза, вратовръзка и дори лачени обувки. Под дрехите имаше автоматичен пистолет „Браунинг“ и нещо като тънък портфейл от черна кожа. Пистолетът изглеждаше в прилично състояние и по него нямаше и следа от ръжда. Карузо извади портфейла, постави го на бюрото, вкара тънкото острие на ножчето си в предпазния пръстен около спусъка на пистолета, извади го така от раницата, сложи го до портфейла и няколко минути замислено разглежда съдържанието на раницата.

Накрая вдигна портфейла. Безкрайно внимателно вкара острието на ножчето в сгънатата част и с леко усилие го отвори. За негова изненада се оказа, че това не е портфейл, а калъфка за паспорт. Започна да разгръща страниците, но в този момент на вратата се почука и ефрейторът подаде главата си в стаята.

— Господин Маккоул е тук, капитане.

— Дайте ми пет минути и го въведете.

Карузо седна на ръба на бюрото и погледна разположилия се срещу него млад американец. Чък Маккоул бе ниско подстриган, здраво сложен и явно добре възпитан. Погледът му бе фиксиран върху изсипаното на бюрото съдържание на раницата.

— Това ли намерихте в нея, сър?

— Si.

— Мога ли да погледна?

— Да, можете да погледнете. Но, моля, не докосвайте нищо.