Глен Мийд - Измамата

Маккоул прояви особен интерес към оръжието.

— Мамка му, страхотна работа, а?

— Pardon?

Маккоул се поусмихна.

— Исках да кажа, че цялата тази проклета история е нещо изключително. Замръзналото в глетчера тяло. Пистолетът, калъфът за документи. Адски странно…

Карузо кимна.

— Така е, определено странна работа. И кой знае какво още ще научим след аутопсията на трупа. Но аз ви моля да ме извините за лошия ми английски. Не ми се удава често да го практикувам. Разкажете ми, ако обичате, как намерихте тялото.

— Но аз вече разказах всичко на сержант Барти.

— Моля ви, искам и аз да го чуя.

И Маккоул му разказа.

Карузо го изслуша и после каза:

— Предполагам сте се изплашили доста.

— Ако ме извините, истината е, че едва не се насрах.

— И сте имали голям късмет, че сте се измъкнали от пукнатината. Намерихте ли нещо друго освен раницата?

— Не, сър.

— Сигурен ли сте?

— Баща ми е частен детектив. Никога не бих лъгал, когато се отнася до веществени доказателства.

Карузо кимна. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че младежът казва истината.

— Извинявам се за времето, което ви отнех, но държах лично да говоря с вас. Повече няма да ви задържам. Кога напускате Швейцария?

— Обратният ми полет е след четири дни. Това ли е всичко, капитане?

— Да, това е.

Маккоул стана.

— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?

— Разбира се, че не.

— Какво всъщност става?

Карузо се смръщи, наведе глава, после вдигна поглед.

— Scusi, не ви разбрах.

Маккоул се усмихна.

— Исках да кажа, каква е тази история? Кой е човекът в леда?

— Не мога да потвърдя самоличността му, докато не огледаме трупа. Но съгласно паспорта, който намерих, има основание да се предполага, че става дума за американец на име Пол Марч.

Ню Йорк

Лерой Мърфи надвеси двуметровото си тяло над инвалидната количка и свали слушалките „Сони“ от главата на Боби. Намираха се в оранжерията на Колдуел, вратата беше отворена и в топлото помещение нахлуваше студен вятър. Бяха тримата: Дженифър, Боби и Лерой — чернокож болногледач в бяла униформа, опъната до спукване по мускулите на мощното му, черно като катран тяло.

Боби седеше в инвалидната количка, наклонил глава на една страна, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Дженифър се наведе и я избърса с хартиена кърпичка. После извади от чантичката си гребен и среса косата на Боби — вятърът я бе разрошил.

— Окей, обърнахме му достатъчно внимание — обади се Лерой. — Като го гледам, готов е за рок. Време е за въпроси и отговори, Боби. Малка почивка от Майкъл Джексън. Боби харесва Майкъл, нали така, мъжки? — Боби кимна и Лерой се усмихна. — Тук Боби е нещо като почетен брат. Знае повече за музиката от всички, които познавам. Нали, Боби. Хайде сега да го покажем на Джени. — Боби се усмихна криво и отново кимна, а Лерой сложи в скута му отворен бележник и му подаде химикалка. — Само така, пич. Я да видим сега… Песента се казва „Closer Than Close“. Искам изпълнителя и годината.

Боби стисна химикалката между палеца и показалеца си и задраска по страницата: Роузи Гейнс.

— Кажи ми кога, човече. Не ме излагай.

И Боби послушно дописа: 1997.

— Само така, знаех си. Следващият обаче е труден. През същата година Кулио има парче, което остана в класациите четири седмици. Искам заглавието. Хайде да впечатлим Джени.

Боби се поколеба за момент, изкриви лице в опит да се съсредоточи, после написа нещо в бележника и се ухили тържествуващо.

Лерой провери отговора и се плесна по масивното като дънер бедро.

— Пич, да знаеш, че си истински ходещ архив. Сигурен съм, че няма слон с памет като твоята.

Разроши косата на Боби, стана, готов да си тръгне, и погледна Джени, усмихнат до уши.

— Никога не ме е провалял, нито веднъж. Може да спечели всяко проклето състезание. Коли, почивка в курорти, купища долари. А аз, аз ще му бъда мениджър.

Дженифър докосна ръката на болногледача и усети нежността под силата.

— Благодаря ти, Лерой.

— Винаги съм на разположение.

В оранжерията беше слънчево и много тихо. Ливадата навън стигаше до гъста борова гора, а наблизо имаше езеро. Лек повей на вятъра нахлу през вратата и отново разроши косата на Боби. Дженифър пак се наведе и я оправи с пръсти.

— Е, как я караш?

Боби лекичко кимна и се залюля напред-назад в количката си. Беше на седемнайсет, но с млечнобялата си кожа и русолявата си коса приличаше на хлапе на четиринайсет. Беше си свенлив по рождение, но понякога под благия му характер избухваше огнен темперамент, свързан повече с чувството на безсилие, отколкото с моментно настроение. От време на време Дженифър си мислеше за онова, което можеше да постигне брат й, ако съдбата не се бе обърнала срещу него по този жесток начин. В този момент той щеше да е гимназист, сигурно щеше да си има приятелка и щеше да води най-обикновен живот, но… тя се опита да мисли за нещо друго. Боби беше жив, което бе най-важното, двамата бяха заедно, но защо днес Боби изглеждаше някак дистанциран?