Глен Мийд - Измамата

Тъпо!

Толкова тъпо… Гаруда така се ядоса на себе си, че на излизане от Колдуел натисна педала на газта до дупка, двигателят изръмжа като звяр, колата изхвръкна с поднасяне през входа, зави надясно и се включи в еднопосочното движение. Беше потен. Измина поне километър и изруга, понеже от тъмносиния буик нямаше и следа, вдигна сто и петдесет на празната отсечка и — слава тебе, господи! — видя пред себе си буика с двамата типове: русият отпред шофираше, а мустакатият седеше отзад с Боби.

Имаше само един-единствен шибан проблем: ами сега?

Като продължаваше все така обилно да се поти, Гаруда наближи буика и посегна да извади мобилния си телефон, но забеляза, че номерът е целият в кал и изобщо не може да се разчете. Реши поне засега да не вика помощ — първо трябваше да разбере накъде отиват двамата задници. Най-разумно му се струваше да изчака стаен и да види как ще се развият нещата, за да има представа срещу какво е изправен. Но едно нещо му бе кристално ясно: актът на отвличане посред бял ден на дете инвалид в такава степен граничеше с такова отчаяние, че веднага си помисли: „Обзалагам се, че това има нещо общо с руската мафия“.

Беше започнало да вали силно, откъм плътните облаци в небето се разнасяха гръмотевици, а той продължаваше да следва от стотина метра дистанция буика, щастлив в увереността си, че поршето може да скъса гъза на тази кола винаги и както си поиска… Щастлив до момента, когато по средата на Риърдън авеню буикът пресече кръстовище… и веднага след него светофарът светна червено. Гаруда отчаяно натисна газта, но беше прекалено късно — в напречната посока светна зелено и един голям камион за доставки пресече пътя на Гаруда и скри буика от погледа му.

Гаруда заби крак върху спирачката, но поднесе в напречното движение и по чудо успя да закове, преди тежкият камион да го отнесе. Шофьорът възмутено натисна оглушителния си клаксон, а Гаруда му показа пръст — ясно кой.

— Задник!

Само че беше изгубил буика.

Дженифър изчака Боби да приключи със знаците и няколко секунди го гледа изумено.

— Сигурен ли си, Боби?

Момчето кимна утвърдително, а Марк нетърпеливо попита:

— Къде е касетата?

— Седмица преди изчезването на татко един ден Боби спял в стаята си. Събудил го някакъв шум. Било малко след изгрев. Погледнал през прозореца и видял татко да върви по дъсчената пътека.

— И?

— Носел метална кутия.

— Сигурен ли си в това, Боби? — повтори Марк въпроса на Дженифър.

Боби пак кимна.

— Продължавай, Джени.

Дженифър продължи:

— Татко изглеждал, като че ли не знаел какво да прави, сякаш се опитвал да реши дали да скрие някъде кутията, или да се отърве от нея.

Марк се намръщи.

— И какво направил?

— Боби казва, че влязъл в навеса и излязъл оттам с черен найлонов плик, здраво вързан със синя найлонова лепенка. В плика като че ли имало нещо тежко — може би прибраната там касета. После слязъл по стълбичката от пътеката, стигнал до водата и се скрил от погледа на Боби. А когато след малко се показал, не носел черния плик.

— Във водата ли го е хвърлил?

— Боби не знае.

— Сигурен ли си, Боби? — потрети въпроса Марк.

Боби пак кимна. Марк беше разочарован.

— Но ако е искал да го хвърля във водата, защо е трябвало да слиза по стълбичката? Защо не го е хвърлил направо от пътеката?

Дженифър помисли малко и отговори:

— Не знам. Може да не е искал някой да чуе шума от плясването във водата. Или там, в основата на стълбичката, е била швартована моторницата и той е възнамерявал да изхвърли касетата в открито море.

— А моторницата там ли е била?

— Боби не е видял. Казва, че може да е била, защото татко често излизал призори на риба. Не може да каже със сигурност, тъй като било много рано и той си легнал да си доспи. А след това изобщо не се сетил да пита татко какво е правил.

Марк поклати глава.

— Ако дискетата е била в кутията, не мога да си представя, че баща ти ще иска да се отърве от нея. Дискетата е толкова ценна, че баща ти по-скоро би търсил начин да я скрие добре, нали така?

Дженифър погледна към прозореца. Присъствието на Стейвс я разсейваше — той продължаваше да крачи като неспокойно животно. Извървяваше с десетина крачки разстоянието от прозореца до началото на дъсчената пътека и веднага се връщаше да провери какво правят те. Дженифър погледна към разбушувалото се тъмно море и едва тогава се обърна, за да отговори на Марк.

— На стотина метра от пристана има няколко пластмасови шамандури, закотвени са там, за да предупреждават рибарите за острите скали в плитчината.