Глен Мийд - Измамата

— Да не говорим за това. Моля те. Това не е важното в момента.

Марк огледа кухнята.

— Прав ли е Стейвс за ножовете в чекмеджетата? Няма ли нещо, което да мога да използвам вместо оръжие?

— Няма. Уредих да разчистят кухненските прибори само два месеца след… — Щеше да каже: „След като Келсо уби майка“, но се запъна и овладя гнева си. Изпитваше толкова силна омраза към Келсо, че чак й прилошаваше. — След като мама умря — завърши тя.

Марк забеляза малкия червен домашен пожарогасител на стената и посочи вратата вдясно от него.

— Накъде извежда онази врата?

— В килера. Не е изход. Просто голям бюфет.

— Пожарогасителят не е удобен за държане — каза той. — Имам нужда от нещо по-малко. Нещо остро, с което да мога да промушвам.

— Не се сещам за нищо. — Дженифър усети Боби да стиска ръката й. Изглеждаше толкова объркан и абсолютно безпомощен. Предполагаше, че в очите му напират сълзи, но в интерес на истината и с нея бе така. Погледна Боби в лицето и си помисли: „Що за човек е онзи, който е способен да простреля дете? Какъв човек може да превърне едно красиво, нормално жизнерадостно дете в инвалид без сянка на съжаление? Какъв човек може да унищожи едно семейство от алчност?“. Ако в момента някой сложеше пистолет в ръката й, щеше да убие Келсо и Стейвс, без да се замисли.

Марк я докосна по рамото.

— Джени?…

Тя беше потънала в мислите си толкова дълбоко, така реално изживяваше омразата си към Келсо, че чу Марк едва когато той продължи:

— Джени, Боби се опитва да ти каже нещо.

Това я извади от унесеността й и тя видя, че Боби й прави знаци с ръце. Трябваха й няколко секунди, за да се върне в реалния свят и да престане да го гледа с невиждащ поглед.

— Не разбирам. — Намръщи се. — Повтори.

Боби повтори посланието си и този път Дженифър го разбра.

— Какво казва? — нетърпеливо попита Марк.

— Казва, че е малко изплашен.

— Само малко?

Боби направи нова серия знаци и Дженифър се поправи:

— Не, много.

— Е, значи си като нас — въздъхна Марк и сложи ръка на рамото на Боби.

Очите на Боби бяха зачервени от плач. Дженифър му каза:

— Не знам какво се е случило с татко и защо убиха мама. Знай, че искам да ти кажа всичко, Боби, но точно в момента ще ми отнеме прекалено много време да ти обясня, а нямаме никакво време. Но ти знаеш, че мъжете, които видя тук, са лоши… осъзнаваш това, нали, Боби?

Боби кимна и отново направи знак с ръце. „Те ли убиха мама и татко?“ Дженифър потръпна, но разбираше, че не може да не отговори.

— Да.

Ръцете на Боби се отпуснаха.

— Разбра ли какво казаха мъжете? — попита Дженифър. — Че смятат да ни убият, ако не им кажем къде е онази кутия?

Боби пак кимна. На Дженифър й ставаше все по-трудно да се сдържа и с трепереща ръка избърса очите му.

— Знаеш ли къде е кутията, за която говоря, Боби? Онази касета за документи с ключ, която принадлежеше на татко?

Боби се намръщи. Инстинктът казваше на Дженифър, че Боби няма представа какво го пита. Вероятно никога не бе виждал кутията. Той обаче отговори нещо и ръцете му бавно се размърдаха, сякаш държеше да бъде разбран. Дженифър се намръщи и погледна към хладилника.

— Какво има? — оживи се Марк. — Какво каза?

— Каза, че според него под фризера имало мушнат кухненски нож.

— Откъде може да знае, по дяволите?

— Каза, че се бил заклещил там преди години и мама не могла да го извади.

Марк хвърли поглед към хладилника, после към прозореца. Стейвс продължаваше да крачи. За секунда погледна към тях — погледите им се срещнаха — после продължи да патрулира с цигара в ръка.

— Нож е добре, но пистолет би било още по-добре. Майка ти или баща ти имаха ли някъде пистолет? — Марк се беше изпотил, мозъкът му трескаво търсеше някакъв изход от безнадеждната ситуация.

— Не — отговори Дженифър. — И двамата мразеха оръжията.

— Ако можех някак да се добера до другата страна на улицата… там в дома на нашите има един трийсет и осми калибър. Баща ми винаги държеше един пистолет в бюрото до леглото си. Ако някой от тях не го е преместил, най-вероятно още си стои там…

Марк замълча, защото в този момент Боби направи бързо няколко знака с ръце и Дженифър пребледня.

— Сигурен ли си, Боби?

— Какво казва, по дяволите? — не издържа Марк.

— Казва, че мисли, че знае къде може да е касетата!

Докато Гаруда се качваше в поршето на паркинга при Колдуел, за да подгони двамата мъже, отвлекли Боби, изведнъж му хрумна една мисъл. Беше тъпо от негова страна да се опита да телефонира на Марк. Та той нямаше номера на мобилния му телефон — Марк не му го бе дал.