Глен Мийд - Измамата

— Вече ти казах, че не знам къде…

Келсо стовари със сила юмрука си върху масата и Дженифър млъкна.

— Вярно е, каза ми. Но помниш ли какво спомена Стейвс за това да си поразмърдаш мозъка? Ами… съветвам те да започнеш да го размърдваш, защото след това кратко събеседване, ако не излезеш с някакви идеи, и то бързо, обърни внимание на това условие — бързо, ще убия Райън. След това ще убия Боби. Няма да го мъча, просто ще му забия куршум в главата. Накрая ще убия и теб. Три тихи изстрела и край на всичко. Но ако ми помогнеш да намеря касетата, тогава… кой знае? Може би с Боби и Райън ще доживеете да видите светлината на утрешния ден. Ясен ли съм?

— Това е лъжа. Така или иначе ще ни убиеш.

Келсо се усмихна криво и взе пистолета.

— В такъв случай изборът ще е между бавна, болезнена смърт и много бърза смърт. Изборът е твой. Сигурен съм, че не искаш Боби да страда.

Боби изхлипа и Дженифър притисна главата му до гърдите си, за да го успокои. Беше абсолютно безпомощна, призляваше й от страх и знаеше, че братчето й е на границата да припадне. В кобалтовосините очи на Келсо имаше нещо безжалостно и тя нямаше никакви съмнения, че казва каквото мисли.

— Ясен ли съм? — попита студено той.

— Да.

Келсо стана.

— Добре. Виждаш ли, хрумна ми нещо важно, на което досега никой от замесените в тази история не е обърнал никакво внимание. Нещо, което се е изплъзвало от вниманието на всички. Хайде, попитай ме какво е…

— Какво е? — послушно попита Дженифър.

Келсо се усмихна широко и нарочно насочи пистолета към главата на Боби.

— Никой досега не е питал брат ти дали знае какво се е случило с касетата. Ти как смяташ? Мислиш ли, че Боби може да знае нещо важно?

Боби се дръпна от пистолета на Келсо и се сгуши в прегръдката на Дженифър.

— Моля те, умолявам те… остави го на мира — прошепна тя.

Келсо замислено присви устни.

— Ще ти кажа какво ще направя. Искам от вас да си доближите главите, добре да си помислите заедно и да предложите някакъв отговор. И понеже смятам, че Боби ще разсъждава по-добре, ако не е заплашен, с Ник ще ви оставим сами, за да поразсъждавате. Така добре ли ще е?

— Д-д-да.

— Радвам се, че мислим еднакво. О, има една дреболия, която насмалко да ми се изплъзне от вниманието. На теб говоря, Райън. На кого се обади от летището? — Марк не отговори и Келсо продължи: — Наистина ли искаш да мъча детето само за да докажа, че говоря сериозно? Решавай…

— На един полицай. Лу Гаруда — неохотно отговори Марк.

— Защо?

— Той е работил по случая Пол Марч преди две години от страна на полицейското в Лонг Бийч.

— И какво е известно на този Гаруда за събитията, които стават сега?

— Много малко.

— Добре, ще разберем всичко, когато му дойде времето. — Келсо се обърна към Стейвс. — Къде й е мобилният телефон?

— Загуби се.

— Телефонът в къщата работи ли?

— Не.

— Има ли кухненски ножове в чекмеджетата?

— Не, проверих. Чекмеджетата са празни.

— Добре. — Келсо кимна на Стейвс, който запали цигара, преди да отвори вратата на кухнята. В помещението нахлу порив на вятъра. Стейвс излезе. Виждаха го през прозореца, вдигнал яка, да крачи напред-назад в бурята, да всмуква дълбоко и от време на време да поглежда към прозореца, зад който бяха те.

Келсо отиде до вътрешната врата, но когато я отвори, спря на прага и ги изгледа застрашително.

— Ник ще ви държи под око откъм градината. Аз, както разбирате, ще съм в хола. Няколко думи като предупреждение… Очевидно е, че контролираме къщата отпред и отзад, така че изход няма. Останете до масата и не мърдайте. Ако се опитате да избягате, да се обадите за помощ, да организирате някакво противопоставяне, ако се разкрещите или вдигнете шум по друг начин… това ще ви бъде краят. Надявам се, че съм абсолютно ясен. — Келсо си погледна часовника. — Имате десет минути да намерите отговорите и нито секунда повече. След това, ако не получа касетата, ще ви убия до един, като започна с Боби.

Единственият шум бе на вятъра зад вратата на кухнята. Дженифър виждаше как дърветата навън се огъват — бурята не показваше никакви признаци на отслабване. Ник Стейвс все така крачеше пред вратата на кухнята, като на всеки няколко секунди не пропускаше да надзърне през прозореца.

— Съжалявам, Дженифър — обади се Марк. — Мислех, че помагам.

Отвори уста да каже още нещо, но Дженифър сложи пръст на устните си.

— Не казвай повече нито дума за това, Марк.

— Трябваше да се отнеса с повече подозрение към Келсо…