Глен Мийд - Измамата

Сякаш усетил страха й, Стейвс я докосна по лакътя.

— Няма от какво да се плашиш, Дженифър. Кажи къде според теб има смисъл да търсим?

— Може би да започнем с кабинета на татко, след това да прегледаме тавана и мазето. Ако трябва, накрая може да проверим и навеса за лодки.

Кабинетът бе потънал в мрак. Ураганен вятър брулеше залива, светкавиците се редяха една след друга.

Дженифър потърси ключа на осветлението и го щракна. Този път Стейвс не възрази, а каза само:

— Ти се заеми с бюрото, аз ще претърся лавиците.

Стаята изглеждаше точно както Дженифър си я спомняше, с разликата, че книгите на баща й, личните му принадлежности, снимките му, старото му бюро и коженото кресло вече ги нямаше. „Призраци… тази къща е пълна с призраци.“ Насили се да прерови чекмеджетата, докато Стейвс преглеждаше набързо празните лавици. Може би търсеше тайно скривалище, но след десетина минути се предаде.

— Няма смисъл. Да пробваме другите стаи. Но няма да е зле да побързаме. След изчезването ни от летището Келсо сигурно ще се сети, че е възможно да дойдем първо тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурен съм, че ще се сети какво смятаме да правим, така че може вече да е тръгнал насам.

Претърсиха тавана и после мазето и след като не намериха нищо, решиха да не губят повече време и отидоха в кухнята. Стейвс отключи задната врата и в стаята нахлу мощен порив на вятъра. В следващата секунда осветлението изгасна и кухнята потъна в тъмнина.

Стейвс запали фенерчето.

— Може да е заради бурята…

Дженифър видя през прозореца, че градината е наводнена. Дърветата се огъваха до счупване, небето се раздираше от светкавици, а пристанът бе скрит под разбиващите се в него мощни вълни.

— Можем да загинем, ако се осмелим да отидем там.

— Ще те държа здраво. Тръгваме ли?

— Да.

Стейвс вдигна яката си и изведе Дженифър в бурята.

— Отбий — заповяда Келсо.

Марк послушно спря на банкета на двеста метра от Коув Енд. Виждаше къщата на родителите си — беше тъмна. Не че би стигнал много далеко, ако се опиташе да избяга — Келсо продължаваше да го държи на мушка.

— Не гаси колата, но изгаси фаровете. По-бързо, Райън, че може да загубя търпение и да ти забия куршум в тъпата глава.

Марк се подчини и Келсо нареди:

— Сега бавно напред, но наистина много бавно.

Марк направи както му се казваше и колата пълзешком се доближи на петдесетина метра от Коув Енд.

— Спри и изгаси двигателя.

Марк спря. За миг се възцари тишина, после върху тях се стовари ревът на бурята и мощен порив на вятъра раздруса колата.

Келсо огледа Коув Енд. Къщата бе потънала в мрак.

— Подранили сме.

— Тоест?

— Тоест ще чакаме.

— Какво да чакаме?

— Телефонно обаждане, което да ни каже, че можем да излезем на сцената.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, Райън.

Дъсчената пътека беше почти невидима в мрака. Вълните се разбиваха в малкия пристан и когато Стейвс разби вратата на навеса, Дженифър вече бе толкова мокра, че изобщо не й пукаше от дъжда. Стейвс освети с фенерчето моторницата и полиците с резервни части и ръждясали инструменти.

— Качи се, Дженифър. Качи се и претърси абсолютно всичко.

Дженифър се качи в лодката и почна да претърсва малката каюта и кабината на щурвала, а Стейвс се залови да оглежда полиците, като събаряше на пода части и инструменти. Погледът му я плашеше. Внезапно той ритна в изблик на ярост борда на моторницата и викна:

— Къде е тая касета, мамка му? Мисли, Дженифър! Къде може да е? Къде?

Тя се обърна да слезе и изведнъж Стейвс се хвърли върху нея, сграбчи я за косата и я зашлеви през лицето с такава сила, че тя залитна и се удари в стената.

— Попитах те нещо!

Дженифър беше толкова смаяна, че не можа да реагира. Изведнъж разбра, че нещо изобщо не е наред. Не можеше да намери думи. Не че се налагаше, защото Стейвс бе изпаднал в такава ярост, че вече крещеше.

— Ти криеш нещо от мен! Касетата трябва да е някъде в тази къща. Къде е, по дяволите?

— Аз… аз… не знам. Казах ти вече — не знам.

Побягна към вратата, но Стейвс я догони и я хвана за ръката.

— Къде си тръгнала?

Лицето му беше разкривено от ярост и Дженифър разбра, че е способен на абсолютно всичко.

— Боли… Пусни ме…

Той я измъкна от навеса и я повлече през моравата към кухнята.

— Затваряй си тъпата уста!

Щом стигнаха до вратата на кухнята, Стейвс избърса капките от лицето си, извади мобилния си телефон, свърза се с някого и викна: