Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— А дали това не е стара магмена камера?

— Възможно е, но не знам. Само в едно съм сигурна.

— В какво, скъпа?

Изпълненият със страхопочитание поглед на Карла се плъзна по блещукащите сгради, които ги заобикаляха.

— Че сме странници в странна страна.

След като излязоха от тунела с рисунките, минаха под огромен свод и след като преодоляха лек наклон се озоваха на открит площад. В средата му се издигаше стъпаловидна пирамида от огромни каменни блокове. Стените й бяха изпъстрени със същите изображения – шествието с дарове и с вълнистите мамути, но цветовете бяха по-бледи. Карла предположи, че пирамидата е храм или платформа за жреци и оратори.

Павиран булевард, широк около двайсет метра, водеше към сърцето на града. Двамата закрачиха по него като туристи, омаяни от светлините на „Бродуей“. Сградите бяха много по-малки от небостъргачите на Манхатън – не повече от два етажа, но бяха истинско чудо на архитектурата, като се има предвид колко бяха стари.

От двете страни на булеварда се виждаха пиедестали. Статуите върху тях бяха неразпознаваеми купчини отломки, сякаш някой ги беше съборил нарочно.

Спряха за малко, за да може Шрьодер да си почине, а после двамата с Карла проучиха няколко от сградите. Всички бяха празни, като пометени с огромна метла.

— Кога ли е издигнат този град, как мислиш? – попита Шрьодер, докато навлизаха все по-навътре срез улиците му.

— Всеки път, когато се опитам да го датирам, се обърквам. Рисунките показват хора и мамути, значи би трябвало да е по времето на плейстоцена – период, започнал преди 1.8 млн. години и завършил преди десет хиляди. Но нивото на тази цивилизация е зашеметяващо. Винаги сме смятали, че човечеството се е отърсило от примитивността много по-късно. Египетската цивилизация е само на пет хиляди години например.

— А кой мислиш, че е построил този невероятен град?

— Древни сибирци предполагам. Островът е бил част от арктическия континентален шелф. Не видях изображения на лодки, тъй че вероятно са били сухоземен народ. А по вида съдя, че градът е бил богат.

— А как така една процъфтяваща култура изчезва просто така, без следа?

— Може би не са изчезнали без следа. Може да са мигрирали и да са поставили основите на нова култура. Имаме доказателства, че европейци и азиатци са населили Северна Америка.

Докато Шрьодер обмисляше значението на тези думи, откъм свода-вход към града долетяха развълнувани гласове. Той погледна натам с присвити очи. Край площада се движеха точици светлина. Ловците също бяха открили града.

— Тук сме като на стрелбище – огледа се Шрьодер. – Лесно можем да им се измъкнем, ако престанем да вървим по тази красива улица – и кривна бързо в една алейка, свързваща главния булевард с една странична улица. Тук сградите бяха едноетажни, може би жилищни, но със сигурност не и церемониални като онези край широкия булевард.

Като бивш войник. Шрьодер бе преценил точно ситуацията. Градът представляваше истинска плетеница от улици. Дори с непрестанното сияние от оградите, стига да внимаваха и да не спираха да се движат в лабиринта, преследвачите им никога нямаше да ги открият. В същото време Шрьодер бе наясно, че не биха могли да бягат дълго. Щяха да им свършат или храната и водата, или късметът.

Целта му бе да стигнат до другия край на града. Надяваше се, а и относително свежият въздух потвърждаваше надеждите му, че има и друг изход. Строителите на този подземен мегаполис със сигурност го бяха създали с мисъл и цел. Тъй че би било смислено и целесъобразно да имат повече от един начин да влизат и излизат от града. Почти бяха преполовили града, когато Карла извика уплашено и впи пръсти в ръката на Шрьодер. Той свали автомата от рамото си.

— Какво има?

Очите му оглеждаха внимателно смълчаните фасади, сякаш очакваше да го срещне злорадото лице на някой от ловците.

— Нещо изтича по онази уличка – каза с треперещ глас Карла.

Шрьодер проследи пръста й с поглед. Макар къщите да излъчваха собствена светлина и улиците да бяха сравнително светли, пролуките между отделните сгради тънеха в сенки.

— Нешо или някой?

— Не… Не знам – засмя се нервно Карла. – Може би твърде отдавна сме под земята…

Шрьодер винаги бе вярвал повече на сетивата си, отколкото на аналитичните си способности.

— Чакай тук!

Той се запромъква към уличката с показалец на спусъка. Стигна до нея, надникна иззад ъгъла и включи фенерчето. След няколко секунди се върна.