Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Трябва да намерим откъде излизат навън – заяви Шрьодер и тръгна към пирамидата.

Карла вървеше плътно зад него. Мамутите се отместваха от пътя им. Някои не бяха достатъчно бързи и рунтавите им козини се отъркваха в краката им. Купчини тор постоянно изникваха на пътя им и трябваше да ги заобикалят. Най-накрая стигнаха до пирамидата и се заизкачваха по нея. Заради болките в глезена, Шрьодер се изкачваше бавно, но въпреки това успя да се добере до плоската площадка на върха.

Пред очите им се откри великолепен изглед към целия площад, по който животните все така се суетяха безцелно.

Карла ги преброи. Бяха около двеста. Шрьодер също се взря в животните, но със съвсем друга мисъл наум. След няколко минути откри каквото търсеше.

— Виж! – посочи той. – Мамутите оформят нещо като колонка в онзи ъгъл.

Карла погледна. Доста животни се бяха скупчили в една от улиците. Скоро ги последваха и други и не след дълго цялото стадо се устреми към единия край на площада. С помощта на Карла Шрьодер слезе от пирамидата и закуцука след мамутите.

Пред очите им площадът се изпразни, а животните се скупчиха в една от тесните улички, водеше към главния булевард. Карла и Шрьодер ги последваха, като се опитваха да не ги смущават. Мамутите обаче сякаш ги бяха приели като част от стадото и изобщо не им обръщаха внимание.

Заедно с животните пъплеха покрай редици от къщи. Но тези тук бяха различни. На някои стените им бяха разрушени – сякаш ги беше бутал булдозер. Полуразрушените къщи зачестиха. Накрая се озоваха на място, което приличаше на бомбардирано. Нямаше нито една оцеляла сграда – само светещи отломки, а сред тях огромни, тъмни скални късове.

Гледката събуди неприятни спомени у Шрьодер. Поспря, за да му отпочине глезенът, и се загледа в разрухата, която го заобикаляше.

— Напомня ми на Берлин в края на Втората световна война – каза тихичко той. – Ела! Да побързаме, иначе ще изгубим мамутите.

Карла заобиколи купчина тор.

— Мисля, че няма защо да се тревожим, оставят достатъчно ясни следи.

Дълбокият смях на Шрьодер отекна след отломките. Карла не можа да се въздържи и също се разсмя, въпреки умората и страховете си. Ускориха крачка, по-скоро нетърпеливи да се измъкнат, отколкото да не изостанат от стадото.

Скалите край тях се променяха. Светещите минерали намаляваха и накрая съвсем изчезнаха. Обгърна ги тъмнина. Карла включи фенерчето и слабият му лъч улови опашките на мамутите. Явно животните нямаха проблем да се ориентират в мрака. Навярно очите им се бяха пригодили, така както бяха намалели и размерите им.

Внезапно фенерчето угасна. Карла и Шрьодер нямаха друг избор, освен да следват стадото по шума, който издаваше – топуркането на множество крака, многогласното сумтене и грухтене. Скоро мракът се поразреди, а след това се превърна в тъмносив сумрак. Вече виждаха задниците на мамутите на двайсетина метра пред себе си. Животните сякаш също бързаха. Сивотата отстъпи пред истинска светлина, проходът зави първо надясно, а после наляво и Карла и Шрьодер се озоваха навън с мигащи на слънцето очи.

Мамутите продължиха напред, но двамата спряха и се огледаха. Бяха излезли през процеп в отвесна скала и се намираха в края на долчинка, широка около стотина метра. Мамутите се заеха да пасат ниската тревиста растителност из долчинката.

— Просто невероятно! – промълви Карла. – Пригодили са се към два свята: тъмен и светъл. Те са чудо на еволюцията!

— Да, много интересно – промърмори Шрьодер без особен интерес.

Не бе груб, просто бе практичен. Знаеше, че още не са в безопасност и че вероятно преследвачите са по петите им. Огледа скалната стена. Тя не беше монолитна, а по-скоро беше струпване от скални късове. Единственият им шанс беше да намерят път и да се изкачат на върха на скалната стена. Карла неохотно се отдалечи от стадото и се заизкачва заедно с Шрьодер по струпаните скални късове. Някои от тях бяха големи колкото автомобили, други – колкото къщи. Някои се издигаха на повече от трийсет метра височина. Част от скалните късове така бяха притиснати един в друг, че и нож не би могъл да се плъзне между тях.

Докато се прокрадваха по скалната грамада, Карла се обезкуражи. Бяха се измъкнали от една опасност, само за да се окажат в още по-голяма. Имаше чувството не само че няма да успеят да намерят път към върха, но и че ще се окажат в капан, приклещени от скалните късове в този безкраен лабиринт, без да могат да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Шрьодер обаче бе живнал от свежия въздух. Без да обръща внимание на болката в глезена, той пъргаво се катереше по скалите или се мушкаше в процепите между тях, търсейки път. След едно от поредните му скривания в една цепнатина, отвътре се чу победоносния му вик.