Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Ето това не можеш да видиш във вашингтонския зоопарк – отбеляза Джо.

Остин се наведе над замръзналото тяло и огледа хобота и бивните.

— Освен ако не са открили праисторическо крило. Това прилича на бебе-мамут.

— Невероятно добре е запазено! – изненада се Дзавала. – Все едно някой просто го е пъхнал във фризера.

След като огледаха животното, Остин и Дзавала излязоха навън. Следите пред бараката водеха към една пътека край реката. Настроиха параглайдера за излитане и се понесоха над пътя. Мария Арбатова едва ли се бе отдалечила много от реката, когато са я простреляли. До едно разклонение, вдълбано в тесен каньон, намериха още три тела. Кърт направи няколко кръгчета, но не видя ловците, затова кацнаха в края на пролома.

Бързо стигнаха до трите тела. Тримата мъже бяха разстреляни. Остин стисна устни. Замисли се какво бе струвало на Мария Арбатова да избяга по реката и се зарече, че виновниците ще си платят за стореното.

Дзавала се бе надвесил над нещо в чакълестия пясък.

— Тези дори не са покрили следите си. Би трябвало лесно да ги открием.

— Да отидем да им кажем здрасти тогава – предложи Кърт.

Извадиха пистолетите и поеха дебнешком по стъпките. Зад една извивка на пролома се натъкнаха на чет­върто тяло.

Дзавала приклекна край мъжа.

— Рана от нож между лопатките. Странно… Не е бил застрелян като останалите. Чудя се кой ли е той.

Остин преобърна трупа по гръб и се загледа в небръснатата физиономия.

— Не е човек като за бизнес-среща.

Край мъртвеца се виждаха следи от боричкане и още следи, които водеха навътре в пролома. На Остин му се стори, че сред следите има и едни по-малки, като от жена. Предпазливо продължиха по пролома и стигнаха до едно място, където стъпките внезапно изчезваха, а скалната стена се бе свлякла.

Изкачиха се над пролома. Макар да виждаха на кило­метри околовръст, не забелязаха признаци на живот, ос­вен няколко кръжащи морски птици. Накрая стигнаха до плитка долчинка, където откриха вход към пещера.

— Някой е разкопавал тук – посочи Дзавала.

— Добро предположение. Шерлок – Остин вдигна от земята край входа пневматичен чук, прикрепен към преносим компресор.

Дзавала огледа внимателно и овъглените отломки около дупката.

— Добре Уотсън, някой е и взривявал.

— Тук сме от по-малко от час и това място вече не ми харесва.

Кърт пропълзя в дупката, но след минута излезе, клатейки глава.

— Самоубийствено е. Не знаем колко е дълбоко, а дори фенерче нямаме.

Върнаха се при параглайдера, свързаха се с ледоразбивача и поискаха от Иванов да изпрати хора, които да приберат мъртвите и да донесат фенерчета. Остин предупреди капитана, че в интерес на безопасността на всички е моряците да бъдат въоръжени и като знаеше кой е въпросът, който най-много вълнува стария морски вълк, добави, че има надежда Карла да е жива. Иванов пък го осведоми, че са се погрижили за Мария Арбатова и че тя е добре. Пожелаха си успех и прекъснаха връзката.

След малко Остин и Дзавала отново излетяха с грацията на пиян албатрос и закръжиха над острова. Остин го бе разучил добре по картата, но размерите на мястото все пак го изненадаха. Площта му бе твърде голяма, за да я покрият с летателен апарат, който развиваше скорост от четирийсет и пет километра в час.

Остин управляваше параглайдера и започна да прави разширяващи се кръгове, които им позволяваха да огледат острова, без да пропуснат нещо. Но колкото и да гледаха, виждаха само замръзнала еднообразна тундра. Остин тъкмо се канеше да обърне параглайдера към плажа, за да посрещнат моряците, когато Джо извика нещо в ухото му.

Остин последва сочещия му пръст и видя добре очертана пътечка, която водеше към кратера на вулкана. Приближиха се да разгледат. Пътеката се движеше на зигзаг в скалата и Остин предположи, че е правена от хора.

— Прилича на път – отбеляза той.

— И аз така си помислих. Да разгледаме ли? – предложи Дзавала.

Въпросът беше излишен. Остин вече беше насочил параглайдера към кратера.

Подземният град се простираше под купола на огромна пещера. До него не достигаше слънчева светлина и би трябвало да тъне в мрак, но вместо това цялото селище блестеше в сребристозелено – светлина, която се излъчваше от всяка сграда.

— Защо всичко свети? – попита Шрьодер, докато куцукаше до Карла по една от улиците.

— В един курс по геология изучавахме минерали, излъчващи светлина – отвърна тя. – Някои сияят под влиянието на ултравиолетова светлина, други – при наличие на радиация или химични реакции, но ако сме прави и това е стар вулкан, може да е термолуминисцентен ефект, предизвикан от топлината.