Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Глобусът се скри и се показа съобщение:

ЗДРАВЕЙ, ПОЛ! КАК Е НАЙ-ДОБРЕ ОБЛЕЧЕНИЯТ ЧЛЕН НА СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ?

Макс бе разпознала паролата му. Пол се размърда смутено и му се прииска компютрите да си бяха просто компютри. Въведе:

ЗДРАВЕЙ, МАКС. ГОТОВИ СМЕ ЗА СИМУЛАЦИЯТА.

ТОВА ТЕОРЕТИЧНО УПРАЖНЕНИЕ ЛИ Е, ПОЛ?

НЕ.

Макс направи пауза. Реакцията на Макс беше необичайна.

ТОВА СЪБИТИЕ НЕ БИВА ДА СЕ СЛУЧВА!

Пол се втренчи в думите. Въобразяваше ли си, или Макс се беше обезпокоила. Той натрака на клавиатурата:

ЗАЩО?

ЩЕ ПРИЧИНИ ПЪЛНОТО УНИЩОЖЕНИЕ НА ЗЕМЯТА.

Пол преглътна на сухо. След това въведе само едва дума:

КАК?

ГЛЕДАЙТЕ!

Глобусът се показа отново, а златните петна по океана се раздвижиха. Червеното в Южния Атлантик се свърза с останалите петна в същия цвят, докато целият регион под Южна Америка и Южна Африка не се обагри в червено. Тогава континентите започнаха да се разместват. Северна и Южна Америка се обърнаха на 90 градуса, тъй че легнаха на една страна. Екваторът отиде на мястото на полюсите. Унищожителни явления се разпростряха по сушата като заразна болест.

Пол написа още един въпрос и затаи дъх.

ИМА ЛИ НАЧИН ДА НЕУТРАЛИЗИРАМЕ ТОВА?

ДА. ИЗОБЩО НЕ БИВА ДА ЗАПОЧВА. НЕОБРАТИМО Е.

А ИМА ЛИ КАК ДА СПРЕМ ИЗМЕСТВАНЕТО?

НЯМАМ НУЖНИТЕ ДАННИ. ЗА ДА ОТГОВОРЯ.

Пол знаеше, че по-далеч няма да стигне и се обърна към останалите. Адлър и Хeбет имаха вид на хора, които току-що са получили билети за другия бряг на река Харон.

Гамей бе също толкова стъписана, ала в очите и лицето и се четеше спокойствие и увереност.

— Нещо тук не се връзва. Защо някой ще прави нещо, което би унищожило и самия него?

Пол се почеса по главата.

— Може би е старата приказка за играта с огъня. Може да не знаят колко е опасно.

— Капацитетът на биологичния ни вид за глупости не спира да ме изумява – поклати глава Гамей.

— Е, ако успеят, поне едно е сигурно, един път зави­наги ще сложим край на глупостите – рече Пол.

Повечето американци, на които капитан Иванов се бе натъквал, бяха туристи, търсещи приключения из Източносибирско море. Обикновено бяха богати, на средна възраст, въоръжени с фотоапарати и бинокли, и непоколебимо преследваха тази или онази рядка пти­ца. Ала двамата мъже, които пристигнаха с хидроп­лана и се качиха на кораба му по един доста свойски начин, изглеждаха съвсем различно.

Остин и Дзавала бяха настигнали „Котелни” на се­верозапад от остров Врангел, а хидропланът бе кацнал на няколкостотин метра от плавателния съд. Капитан Иванов нареди да свалят лодка, за да приберат пътни­ците. Чакаше на палубата, любопитен кои са тези американци, които имат влиянието да превърнат кораба му в свой собствен ферибот.

На борда пръв се качи широкоплещест мъж с руса посивяваща коса и светлосини очи. Последва го по-слаб, по-смугъл мъж, който се движеше като боксьор. Мъжете махнаха на хидроплана и той пое обратно.

Капитанът пристъпи напред, за да се представи. Въпреки раздразнението си, той се придържаше стриктно към морския обичай.

Ръкуването им бе силно, а зад вежливите им усмивки се криеше хладнокръвие и увереност. Със сигурност тези мъже не търсеха птици.

Синеокият каза:

— Благодарим ви, че ни приехте на борда, капитан Иванов. Казвам се Кърт Остин, а това е приятелят ми и партньор Джо Дзавала. Ние сме от НАМПД, Националната агенция за морско и подводно дело.

Каменното лице на капитана поомекна. И преди бе срещал учени от НАМПД. Беше впечатлен от корабите и професионализма им.

— За мен е чест да ви посрещна – отвърна любезно той и нареди на първия помощник да поеме кораба. Покани гостите в каютата си и извади бутилка водка от един шкаф.

— Кога ще пристигнем? – попита Остин.

–Ще сме край остров Айвърн след около два часа – отвърна Иванов.

— Тогава ще пропуснем водката. Можем ли да пристигнем по-бързо?

Капитанът присви очи. НАМПД или не, не му се нравеше нареждането да смени курса обратно към острова. Заповедта от Военноморското командване бе да помогне на посетителите си, с каквото може, но някой не можеше да му заповяда да ги харесва.

— Разбира се, бихме могли да ускорим ход, но не съм свикнал непознати да ме съветват колко бързо да плавам.

Остин не пропусна хладната нотка в гласа на капитана.

— Може би все пак ще пийнем. Какво ще кажеш, Джо?

— Все някъде слънцето е над нока на реята* – рече Дзавала.