Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Благодарим ви за помощта – обърна се Кърт към капитана.

— Няма защо. Госпожица Януш ми напомни за дъще­ря ми. Сторете всичко нужно, за да й помогнете!

По молба на Остин обърнаха кораба с кърмата към вятъра и разчистиха част от палубата. Остин с облек­чение установи, че вятърът духа с не повече от пет­найсетина километра в час. Ако беше по-силен би ги изтласкал назад. Но и знаеше, че скоростта на вятъра във въздуха е по-висока, отколкото на земята.

Първо упражниха излитането без найлона. Номе­рът бе да синхронизират тичането си и да се оттласнат леко.

— Не беше зле – отбеляза Остин след първия им нес­копосан опит.

Дзавала хвърли поглед към моряците, които ги наб­людаваха едновременно развеселени и ужасени.

— Обзалагам се, че руските ни приятели никога пре­ди не са виждали четирикрака патица.

— Следващия път ще се справим по-добре.

Увереността на Остин бе леко прибързана. Препъна­ха се на половината път, но следващите два опита мина­ха почти идеално. Сложиха си очилата, опънаха найло­на на палубата, размотаха въжетата и ги свързаха към рамката Остин натисна бутона за включване и двига­телят запърпори. Въздушната му струя изду найлона и той се издигна от палубата. Остин натисна газта с ръка и започнаха непохватния си бяг към кърмата, срещу вя­търа. Найлонът улови вятъра и рязко ги издигна.

Остин добави мощност и странното летателно съоръжение се заизкачва. Параглайдерът можеше да се издига със сто метра в секунда, но този път бе по-бавен, защото бяха двама. Накрая обаче достигнаха сто и петдесет метра височина. Остин дръпна лявото въже и параглайдерът зави. Понесоха се към острова с четирийсет километра в час.

Когато наближиха сушата, Остин дръпна и двете въжета и параглайдерът плавно заходи. Минаха над сушата вдясно от пристанището и постепенно завиха над изоставения плаж, към реката, която познаваха от картата. Край нея се виждаше нещо, но мъглите скриваха подробностите.

Дзавала се провикна:

— Долу има тяло!

Остин сниши още повече. Тялото лежеше върху малък надуваем сал, който беше изтласкан от водата на брега. Имаше дълга сива коса.

Остин насочи параглайдерът срещу вятъра, спря двигателя и дръпна и двете спирачки.

Крилото трябваше, подобно на парашут, да им позволи да се приземят на крака. Но идваха твърде отвисоко и то твърде бързо. Коленете им се подгънаха и двамата заровиха носове в пясъка, но поне останаха невредими.

Сгънаха крилото, разкачиха рамката и приближиха тялото – жена, свита в сала. Остин приклекна и провери пулса – слаб, но го имаше. Двамата с Джо внимателно обърнаха жената по гръб. До лявото й рамо имаше кърваво петно. Остин извади аптечката, а Джо разкопча якето й, за да огледат раната. Жената простена и отвори очи. Щом зърна двамата непознати на лицето и се изписа ужас.

— Всичко е наред – успокои я Дзавала. – Ще ти помогнем.

Остин поднесе манерката си към устните й.

— Казвам се Кърт, а това е приятелят ми Джо. Можеш ли да ни кажеш името си?

— Мария Арбатова – едва успя да изрече жената – Съпругът ми…

Гласът й заглъхна.

— С експедицията ли си, Мария? Къде са останалите?

— Мъртви… Всички…

Все едно някой ритна Остин в корема

— А младата жена? Карла Януш?

— За нея не знам. Отведоха я.

— Същите, които те простреляха.

— Да. Ловци на мамутска кост. Убиха мъжа ми Сергей и двамата японци.

— Къде се случи това?

— По старото корито на реката. Довлякох се до лагера ни и оттам се пуснах по реката със сала.

Тя примигна и изгуби съзнание. Раната не бе опасна, но Мария беше изгубила много кръв. Дзавала превърза жената, а Остин се обади на „Котелни“ по радиостанцията.

— Открихме ранена жена на плажа.

— Госпожица Януш?

— Не. Мария Арбатова, един от другите учени. Трябва й медицинска помощ.

— Ще изпратя веднага лекаря с едва лодка.

Доколкото можаха, Остин и Дзавала наместиха Мария удобно. Лодката с лекаря и още двама моряци от екипажа се подаде сред мъглата. Внимателно натовариха Мария на борда и се упътиха към ледоразбивача.

Остин и Дзавала отново сглобиха параглайдера. Този път излетяха много по-гладко. Щом набраха височина. Остин насочи параглайдера покрай реката.

Оглеждаха се внимателно за ловците, за които спомена Мария. След няколко минути се приземиха върху вечния лед край старите бараки. Извадиха оръжията и внимателно приближиха лагера.

Докато Джо го прикриваше, Остин провери в главната шатра. В кошчето за отпадъци имаше яйчени черупки, доказателство за скорошна закуска. Надникнаха и в по-малката шатра, а после закрачиха към бараките. Всички бяха отключени, с изключение на една. Удариха ключалката с парче камък – тя устоя, но не и пироните, с които беше захваната за гнилото дърво. Влязоха вътре. Посрещна ги силна мускусна миризма на животно. Светлината през прага падаше върху косматото създание на една маса насред бараката.