Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Нищо,

— Извинявай! Сигурно съм си въобразила.

— Хайде – каза Шрьодер и за изненада на Карла пое отново към уличката.

— Къде отиваш? '

— Ако там има нещо, по-добре да го издебнем ние, отколкото то нас.

Карла се поколеба. Първият й подтик бе да тръгне в другата посока, но явно Шрьодер знаеше какво прави и тя забърза след него.

Уличката водеше до втора голяма улица с къщи от двете страни. Беше празна, просто къща до къща, а прозорците им приличаха на празни очни кухини в странната дрезгавина. Шрьодер се огледа, а после отново пое в посока, която се надяваше, че ще ги изведе в другия край на града.

След няколко пресечки той изведнъж спря и вдигна автомата. След миг го свали и потърка очи.

— Тази странна светлина май размътва мозъка ми. Сега пък на мен започнаха да ми се привиждат неща. Нещо сякаш изтърча от единия край на улицата до другия.

— Не ти си е размътил мозъкът и аз го видях – потвърди Карла. – Голямо беше. Не мисля, че беше човек. Шрьодер отново закрачи.

— Добре. Напоследък с хората не ни върви.

Карла долови познатата мускусна миризма. Бараката с бебето-мамут миришеше по същия начин. И Шрьодер я усети.

— Мирише на обор – рече той.

Миризмата на кал, животни и тор се усили, когато стигнаха до следващата улица. В края й имаше площад, подобен на онзи откъм входа на града. Беше квадратен и огромен. Всяка от страните му беше по около седемдесет метра. Подобно на първия площад, и тук се издигаше стъпаловидна пирамида. Но не тя, а това около нея прикова погледа на Карла.

За разлика от настилката на първия площад, която бе от същия, излъчващ сияние камък, от който бе построен градът, този площад сякаш бе покрит с някакви гъсти тъмни плевели или треви. Най-напред на Карла й се стори, че вижда запусната градина, но нямаше как да е това, защото тук никога не грееше слънце.

Любопитна и нетърпелива, тя закрачи към пирамидата.

Растителността се размърда.

Старите очи на Шрьодер не можеха да различат подробности, но и той забеляза движението. Рефлексите му на войник се събудиха. Бяха го учили, че най-добрата защита срещу възможна опасност е оловен дъжд. Той застана пред Карла и подпря автомата на хълбока си, показалецът му обгърна спусъка, готов да го натисне всеки миг.

— Не! – извика Карла и сложи ръка на гърдите му.

По площада сякаш се движеха вълни, от които се чуваше сумтене и писукане. „Растителността“ се превърна в купчина от туловища с размерите на едро прасе.

Шрьодер се втренчи в създанията, въртящи се из площада. Имаха къси и дебели хоботи и вирнати бивни. Най-сетне до съзнанието му стигна какво вижда.

— Бебета-слонове! – възкликна той.

— Не – поправи го Карла. Гласът й звучеше спокойно, въпреки вълнението. – Мамути-джуджета.

— Не може да бъде! Мамутите са изчезнали отдавна.

— Знам, но вгледай се внимателно – и тя насочи лъча на фенерчето към рошавите създания. Няколко глави се обърнаха към светлината – очите им бяха кръгли, златисти и лъскави. – Слоновете нямат козина – посочи тя.

— Това е невъзможно! – Шрьодер сякаш не можеше да се довери на сетивата ся.

— Не е чак толкова невъзможно – продължи почти шепнешком Клара – Следя от мамути-джуджета отпреди 2000 г. пр. н. е. са били откривани на остров Врангел. От гледна точка на еволюцията оттогава досега не с минало почти никакво време. Но си прав, че въпреки това е невероятно. Най-близкият ми контакт с тези същества е бил да проучвам вкаменелости от техните предшественици.

— А защо не бягат? – зачуди се Шрьодер.

Мамутите сякаш бяха заспали, преди да ги обезпокоят, но и сега не изглеждаха притеснени или изплашени. Движеха се поединично, по двойки или в малки групички из площада и не проявяваха почти никакъв интерес към непознатите.

— Не се боят, че ще ги нараним – отвърна Карла. – Сигурно никога преди не са виждали хора. Предполагам, че са еволюирали от големите, които видяхме на стенописите, като са се пригодили към липсата на слънце и храна.

Шрьодер зяпаше стадото с отворена уста, накрая превъзмогна изумлението си и попита:

— Карла, как живеят тези същества?

— Имат въздух за дишане. Може би се процежда от тавана или през пукнатини, за които не знаем. Може да са се научили да хибернират, за да пестят храна.

— Добре, но с какво се хранят все пак?

Карла се огледа.

— Някъде трябва да има източник на храна или на светлина. Може би излизат на открито. Чакай! Сигурно точно това се е случило с така нареченото бебе, което експедицията е открила. Търсело, е храна!