Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Опитаха се да се приземят на крака, но се спуска­ха твърде бързо и затова залитнаха напред и се озова­ха на земята на четири крака. За тяхна радост тревата омекоти удара. Бързо слязоха от параглайдера и докато Дзавала намотаваше въжетата около платното, Остин хукна към жената, която беше приклекнала до ранен възрастен мъж.

— Госпожица Януш?

Тя вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Кърт Остин. Приятелят ми Джо и аз ви търсихме. Добре ли сте?

— Да, добре съм, но чичо ми има нужда от помощ.

Остин извади аптечка. Мъжът бе в съзнание, лежеше неподвижно по гръб с отворени очи. Бе някъде между шейсет и пет и седемдесет и петгодишен, но трудно можеше да се определи точната му възраст. Издълженото му лице бе обляно в кръв от раните по бузата и челото.

Остин приклекна до него, почисти раните и ги дезинфекцира. Грижите му очевидно причиняваха болка на мъжа, но той дори не трепна. Арктически сините му очи следяха внимателно всяко движение на Остин.

Едва-що Остин бе почистил раните, когато мъжът рече:

— Достатъчно! Помогнете ми да стана! – подпря се на Остин и се изправи.

Главата му щръкна поне на десетина сантиметра над Кърт, макар самият Кърт никак да не бе нисък със своите метър и осемдесет. Карла прегърна чичо си през кръста.

— Добре ли си?

— Жилав стар гущер съм аз, но за теб се тревожа.

— Добре съм, чичо, благодарение на тези двама мъже.

Остин забеляза близостта между младата жена и възрастния мъж. Представи себе си и Джо.

— Казвам се Шрьодер – отвърна старецът. – Благодаря ви за помощта. Как ни открихте?

— Говорихме с една жена на име Мария Арбатова.

— Тя е жива?! – възкликна Карла,

— Да, жива е, пострадала е, но ще се оправи. Съпругът й и още двама учени са мъртви. Открихме и още един мъж, когото не разпознахме.

Карла хвърли поглед към Шрьодер, а той рече:

— Нападна Карла. Трябваше да го спра – после примижа към канарите. – Седим на опасно място. Онези ще се върнат всеки момент. Имат автомати, а тук сме съвсем на открито.

— Е вие познавате мястото по-добре – каза Остин – Къде можем да се скрием?

Шрьодер посочи към подножието на склона.

— Долу, В града.

Остин реши, че мъжът бълнува.

— Град ли? – огледа се той. Виждаха се само ниски скални образувания.

— Точно така кимна Карла. О, не, джуджетата ги няма! Стрелбата сигурно ги е уплашила.

— Джуджета ли? – този път Дзавала изпадна в недо­умение.

— Да. Вълнисти мамути-джуджета – нетърпеливо обясни Карла.

Остин и Дзавала се спогледаха.

— Достатъчно приказки! Трябва да тръгваме! – пре­късна ги Шрьодер, стисна Карла подръка и закуцука към края на долчинката. Остин и Дзавала ги последваха.

Шрьодер се оказа прав. Почти бяха прекосили тре­вистата долчинка, когато Гриша и хората му се показа­ха измежду скалите и откриха огън по тях.

В тревата изригваха фонтанчета пръст. На Гриша и хората му нямаше да им нужно много време, за да настроят прицела си. Остин махна на останалите да продължат. А самият той залегна в тревата и се прицели внимателно в най-близкия руснак.

Първите два куршума не улучиха. Въпреки това Гриша и хората му решиха да не рискуват и също се проснаха в тревата.

Остин надзърна през рамо и видя, че другите почти са стигнали до скалната стена. Преди Гриша и хората му да са се опомнили, той скочи на крака и затича. Скоро изстрелите затрещяха зад гърба му. Куршумите едва ли не го щипеха по петите, но той най-после успя да се шмугне в отвора в скалата.

Посрещнаха го въздишки на облекчение. Карла разтръска фенерчето, което извади от джоба си. Явно батериите все още пазеха някакъв заряд, защото треперлив лъч се плъзна по скалите. Поеха по пътеката. Не след дълго започнаха да се появяват светещи отломки, а когато фенерчето окончателно угасна, малката групичка вече беше достигнала покрайнините на града и наоколо се виждаше достатъчно добре. Остин смаяно заоглежда блещукащите улици и сгради.

— Какво е това. Страната на чудесата?

Карла се засмя.

— Не! Това е подземен град, изграден от светлоизлъчващ минерален материал. Не знаем кой го е строил, но това са само покрайнините. Доста е голям.

Шрьодер прекъсна разговора на Карла и Остин и поведе малката групичка през лабиринта от улици към площада с мамутите.

Животните се бяха върнали и се бяха скупчили в основата на пирамидата. Изглеждаха неспокойни, сумтяха често, въртяха се и не заставаха на едно място.

Карла видя, че Остин посяга към оръжието си и сложи ръка на рамото му.