Клайв Къслър - Смяна на полюсите

За нещастие на Гриша, той и хората му се намираха между стадото и целта му.

Руснаците вдигнаха автоматите си, но стадото бе на няколко крачки от тях. Мъжете се обърнат и затичаха, но стадото ги помете и прегази. Само Гриша още успяваше да тича пред побеснелите животни. Очите му шареха ужасено в търсене на изход, но в този момент се подхлъзна и попадна под прииждащата вълна от плът.

Остин и останалите решиха да не рискуват и се погрижиха стадото да продължи в същата посока, по-далеч от тях, като вдигнаха колкото можеха повече шум.

След няколко секунди всичко приключи, площадът беше празен. Грохотът на стадото заглъхна в далечината. Остин и Дзавала внимателно приближиха към улицата. На известно разстояние една от друга имаше няколко окървавени купчини дрехи, доскоро живи хора. Откриха здраво фенерче, а Остин се провикна към Шрьодер и Карла, че могат да излязат.

— Не приличат на хора – рече безучастно Карла, когато видя труповете на бандитите.

Остин си спомни мъртвите учени в дерето.

— Едва ли някога са били.

Шрьодер се засмя дълбоко.

— Отдавна знам, че в подходящите ръце всичко е оръжие, но в учебниците нищо не пишеше за космати слончета.

Остин се зачуди за кои учебници говори Шрьодер и какво ли училище е завършил, но изтласка тези мис­ли на заден план, защото още не бяха в безопасност. Излязоха от града. Когато се озоваха навън и косите слънчеви лъчи ги погалиха, усетиха как се изпълват с нови сили. Отидоха при параглайдера и откриха, че Гриша и хората му са разбили захранването и са нарязали крилото.

С части от алуминиевите тръби и парчета от най­лона направиха груба шина за Шрьодер. Отправиха се към ръба на кратера. Пътят правеше широки зигзаго­образни завои – така беше по-удобен и полегат, но и много по-дълъг. Често спираха заради Шрьодер, но той ги увещаваше почивките да не продължават повече от няколко минути.

Няколко часа по късно стояха на ръба на кратера и се взираха надолу по външния склон на вулкана. По-голяма част от острова тънеше в мъгла. Хвърлиха един последен поглед към кратера и поеха надолу.

Спускането бе също толкова трудно, колкото и изкачването. Пътят приличаше на козя пътечка. Цялата в камъни и канари, които дори при идеални условия биха затруднили ходенето.

Бяха минали около две трети от пътя, когато установиха, че не са сами. Към тях се изкачваха хора – все още дребни като мравки в далечината.

Групата на Остин продължи пътя си. Така или иначе ги бяха видели, нямаше смисъл да се крият, но извадиха оръжията си готови за стрелба. Остин преброи шес­тима души. Когато разстоянието между двете групи намаля, водачът на новодошлите вдигна ръка. В този момент Остин го разпозна – Петров.

Заедно с него бяха специалният му отряд, както и Вероника и съпругът й. Петров пробяга последните метри.

— Добра среща, Остин! – изпуфтя той, широко ухи­лен. – С Джо сте добавили и планинарството към мно­гобройните си постижения. Не спирате да ме изумява­те. – После се обърна към Карла. – А това ще да е мадмоазел Януш. Много се радвам да се запознаем! Този господин не го познавам – рече той и обърна глава към Шрьодер.

— Аз съм просто един старец, който би трябвало да си е в креслото у дома – отвърна Шрьодер с уморена усмивка.

— Как ни открихте? – попита Кърт.

— Говорихме с капитана на ледоразбивача. Каза, че сте отлетели с някакво приспособление към вулкана.

— Имахме параглайдер

— О, сега си спомням! Торбите ви!

Остин кимна.

— Пропусна цялата забава.

— Нищо подобно – рече ведро Петров. – Много се позабавлявахме. Натъкнахме се на групичка въоръже­ни мъже, които идваха с лодка. Посрещнаха ни топло, но ние им се отблагодарихме още по-топло. Оцелелият каза, че са дошли да помогнат на някакви си, които вече били тук – и надникна през рамото на Остин, ся­каш очакваше да види зад гърба му да се задават прес­ледвачи.

— Тези някакви вече не са тук – отвърна Шрьодер.

— Да. Бяха стъпкани от стадо вълнисти мамути – обясни Кърт.

— Мамути-джуджета – поправи го Дзавала.

Петров поклати глава.

— От години изучавам американската култура, но така и не ви разбрах хумора.

— Няма проблем. Дори ние не си го разбираме. Ще ни помогнете ли да слезем?

— Разбира се! – Петров извади от раницата си бутил­ка водка. – Но първо ще пийнем.

Остин сънуваше странен сън, в който шествие от мамути-джуджета маршируваше по улиците на крис­тален град под звуците на „Блус от Сейнт Луис“. От­вори очи. Мамутите и градът ги нямаше, но блусът се чуваше съвсем ясно. Идваше от телефона му.